Жената се изправи до него и двамата заразглеждаха кучето. Ласи лежеше със затворени очи.
— Мисля, че няма да преживее следващия ден — проговори мъжът.
— Това не е причина да се мотаем. Можем поне да се опитаме да я съживим. Свали веднага мокрите дрехи, Дан, не искам да простинеш и да се разболееш. Виж я как трепери — значи не е мъртва. Извади едно парче плат от шкафа, Дан, и я изтъркай хубаво.
Мъжът изпълни нареждането й. Наведе се и несръчно затърка напоената с вода козина на кучето.
— Тя е страшно мръсна, Дали — промърмори недоволно той. — Хубавият ти чист килим ще стане само кал.
— Значи утре те чака доста работа — отвърна с усмивка тя. — Ще го окачиш отвън и ще го изтупаш. Питам се дали да й дадем нещо за ядене…
Старецът вдигна глава. Жена му стискаше в ръка кутия с кондензирано мляко. Неизречени мисли прелитаха от единия към другия. Двамата често разговаряха без думи. Това беше последното им мляко.
— Е, ще пием сутрешния чай без мляко — заговори първа жената.
— Остави поне малко, Дали. Ти не обичаш чай без мляко.
— Няма значение — отговори невъзмутимо тя и се зае да стопли млякото във вода. — Не мислиш ли, че вършим много неща просто по навик, Дан — продължи след малко тя. — Чувала съм, че в Китай чаят се пие задължително без мляко.
— Може би китайците просто не знаят кое е по-добро — изръмжа в отговор Даниел.
Той изтри грижливо студеното тяло на кучето, докато жена му бъркаше млякото в малка тенджерка. В къщата цареше тишина.
Ласи лежеше неподвижно. Само смътно осъзнаваше какво става с нея. Беше смъртно уморена, но скоро я завладя неясно чувство на дълбок покой. Онова, което ставаше сега, й напомняше за миналото и я изпълваше с безкрайна утеха.
Мястото, където беше попаднала, миришеше добре. Миризмата на догарящите въглища се смесваше с уханието на прясно печен хляб. А ръцете, които я докосваха — те не искаха да я вземат в плен и да й причинят болка. Не, те я успокояваха, отпускаха разранените, болезнено опънати мускули. Тези хора не се движеха рязко, нито шумяха и хвърляха по нея тежки предмети. Те пристъпваха спокойно и не я плашеха.
Тук беше топло — и това беше по-важно от всичко друго. Приспиваща топлина, която замъгляваше сетивата й и плъзгаше съзнанието й по някакво меко течение, което преминаваше в забрава и смърт.
Ласи едва усети, когато поставиха до нея чиния с мляко. Сетивата й нямаха желание да излязат от това полубудно състояние. Направи слаб опит да вдигне глава, но не успя дори да я раздвижи.
След малко усети как вдигнаха главата й и наляха в устата й малко топло мляко. Тя преглътна веднъж, втори и трети път. По тялото й се разля топлина, която окончателно я приспа. Остана да лежи неподвижна и следващите лъжици мляко се разляха по килима.
Жената се изправи и застана до мъжа си.
— Мислиш ли, че кучето ще умре, Дан? Виж как престана да преглъща.
— Не знам, Дали. Възможно е да изкара нощта. Направихме всичко, което трябваше. Най-добре е да го оставим на спокойствие.
Жената гледаше замислено кучето.
— Знаеш ли, Дан, не е лошо да остана при нея.
— О, не, Дали. Ти направи всичко възможно и…
— Ами ако се събуди и има нужда от помощ! И… кучето е толкова красиво, Дан.
— Красиво! Този мръсен уличен пес…
— О, Дан. Това е най-красивото куче, което някога съм виждала.
Старата жена се настани удобно в своя люлеещ се стол и се приготви за нощното бдение.
Мина цяла седмица. Дали Фейдън седеше в своя стол, утринното слънце блестеше през прозореца и споменът за бурята изглеждаше само далечен сън. Тя вдигна поглед над очилата си и се усмихна на Ласи, която лежеше на килима с наострени уши.
— Да, той е — каза й високо тя. — И ти го усети, нали?
Отвън се чуха стъпки и скоро вратата се отвори.
— Знаеш ли, Дан, тя вече познава стъпките ти — заяви гордо жената.
— Ами, ами — промърмори със съмнение мъжът.
— Да, да — настоя Дали. — Онзи ден, когато се появи просякът, трябваше да си тук, за да я чуеш как се разлая. Веднага му даде да разбере, че къщата не е необитаема, докато ти си в града. Но като те чуе да идваш, никога не се обажда — следователно познава стъпките ти.
— Ами, ами — повтори мъжът.
— Тя е умна — и е толкова красива — промълви унесено жената, обърната повече към кучето, отколкото към мъжа си. — Не е ли красива, Дан?