— Разбира се, Дали.
— А в началото каза, че е грозна.
— Е, това беше преди…
— Виж, намерих един стар гребен и я сресах.
Тя изгледа гордо Ласи, която лежеше в „лъвска поза“ с гордо вдигната глава. Колитата много обичат тази поза. Стройната муцуна се издигаше грациозно над гъстата грива, която отново беше блестящо бяла.
— Нали е много по-различна отпреди? — попита жената и отново огледа творението си.
— Точно там е проблемът, Дали — отговори мрачно мъжът.
Жената се обърна, стресната от злокобния му тон.
— Какво има, Дан?
— Ами, виждаш ли, Дали, точно там е работата. Първо смятах, че сме намерили някакво улично куче. Сега обаче… това е наистина великолепен екземпляр.
— Разбира се, че е великолепен — съгласи се зарадвано жената. — Липсвала й е просто малко топлина. Освен това умираше от глад. Очевидно хората не са били добри с нея.
Мъжът поклати глава, отчаян от нежеланието на жена си да разбере какво й се говори.
— Наистина ли не проумяваш, Дали? Тя е великолепно куче — особено сега, когато е чиста и нахранена, всеки може да види, че е ценно животно. И…
— И какво, Дан?
— Ами, такова ценно куче не може да няма собственик.
— Собственик! Хубав собственик, който оставя бедното животно да се скита само в дъжда. Не помниш ли каква буря вилнееше навън, когато я намерихме? Оставил я е да се скита, докато е изнемощяла от глад и е останала само кожа и кости. Чудесен собственик, няма що!
Мъжът поклати глава и приседна на един стол. После натъпка глинената си лула.
— Не, Дали, няма полза да говориш така. Тя е ценно животно и това личи от пръв поглед. Затова не се привързвай прекалено много към нея. Един ден ще се появи собственикът й и…
Жената не каза нито дума, заета изцяло с тази нова, ужасяваща мисъл. Красивото й куче — нейното куче!
Тя остана дълго загледана в огъня, а когато най-после заговори, гласът й звучеше спокойно:
— Разбрах, Дан. Ако трябва да ни я вземат, по-добре е това да стане още сега. Ако наистина има собственик, ти трябва да го откриеш, Дан. Иди да поразпиташ в града.
— И аз мислех същото, Дали — отговори мъжът. — Утре ще се поразходя из града и ще попитам тук-там.
— Не, Дан. По-добре иди сега. Иначе няма да имам нито миг спокойствие и няма да мога да заспя, преди да знам каква е истината. Иди днес и разпитай навсякъде. Ако трябва да я върнем, ще я върнем. А ако не принадлежи на никого, поне ще сме спокойни, че сме изпълнили дълга си.
Мъжът продължи да пуши лулата си, но жената не му даде мира, докато не й обеща да отиде още същия ден.
След като обядваха, той се облече и тръгна бавно по шосето към града, който се намираше на около пет километра разстояние.
През целия следобед жената седя в люлеещия се стол. Само понякога ставаше и отиваше до вратата, за да погледне към шосето.
Следобедът минаваше бавно. Старата жена имаше чувството, че времето просто се влачи. Когато най-после чу стъпки, вече се смрачаваше. Още преди мъжът й да е затворил вратата след себе си, тя попита:
— Е, какво стана?
— Разпитах навсякъде, Дали, наистина навсякъде, и никой дори не беше чувал за изчезнало куче.
— Тогава е наше!
Жената засия от радост и устреми поглед към легналото на пода коли. Ласи все още беше мършава, с хлътнали страни, но жената виждаше в нея само съвършеното олицетворение на расата й.
— Наша е — повтори тя. — Дадохме възможност на собственика да си я върне, но сега е наша.
— По-полека, Дали. Може пък някой ден да мине случайно покрай нас и като види кучето… Не се радвай предварително.
— Най-после е наша — повтори спокойно жената, сякаш не беше чула думите му.
През това време си мислеше, че няма да позволи на никого да мине покрай дома й и да види хубавото куче. Тя щеше да се погрижи за всичко. Кучето щеше да си стои при нея в къщичката. Нямаше да го пуска да тича навън. Не, неизвестният, така застрашителен в представите й, собственик нямаше да й го отнеме, дори ако случайно минеше покрай тях!
Осемнадесета глава
Най-скъпоценният подарък — свобода
Ласи лежеше на килима. През трите седмици, прекарани в новия й дом, тя беше възвърнала силите си. Сетивата й се изостриха, мускулите й станаха здрави както преди.
Беше си възвърнала и някои други неща, забравени, докато беше болна и слаба. Колкото повече се възстановяваше, толкова повече те се проявяваха — и ставаха все по-настойчиви.