Старата жена вдигна очи към мъжа си. Думите, които изрича всеки собственик, загубил кучето си, напираха на устата й: „Не искам друго куче, никога!“
Но тя беше деликатна жена и не каза нищо, за да не обиди мъжа си.
— Да, Дан, щеше да ни бъде много скъпо да я храним.
— Точно така. Някое малко кученце — или може би искаш котка? Тя няма да струва почти нищо.
— Да, Дан, това е по-добре. Котка. Ще ми подариш ли една малка, красива котка?
— Разбира се. Котките обичат да се сгушват пред печката и да си стоят вкъщи. Това е то! Ще ти намеря хубава котка — най-хубавата, която някога си виждала. Какво ще кажеш?
Старата жена го погледна и направи опит да се усмихне.
— О, Даниел, толкова си добър. — Тя изтри сълзите си и този път се усмихна истински.
— Ама че сме и ние. Вълнуваме се за нищо, а чаят ни изстина — рече мъжът с укор.
— О, Дан, не мога да хапна нищо.
— Изпий поне чаша чай.
— Е, добре — съгласи се тя. — Чаша чай ще ме ободри, и теб също.
— Разбира се. Още в събота ще имаме най-милата котка, която някога си виждала. Не е ли прекрасно?
Жената се усмихна смело.
— Да, разбира се, че ще бъде прекрасно — отговори тя.
Деветнадесета глава
С Роули по пътищата
Роули Палмър тъкмо беше свършил с бръсненето и почистваше старомодния си бръснач.
Той беше дребен, весел мъж с червено лице, което сякаш беше пълно с копчета. На копчета приличаха очите му, устните, а по челото и брадичката имаше причудливи издатини и брадавици, които също изглеждаха като копчета.
В облеклото това изобилие от копчета си беше напълно истинско.
Роули носеше плетена вълнена жилетка, която на всяко възможно място беше украсена със седефени копчета. Отгоре беше облякъл странен сюртук от памучно кадифе с кожени ръкави, по който бяха пришити безброй месингови копчета, които, ако човек се вгледаше внимателно, щеше да разбере, че са копчета, красили някога униформи от армията на Негово величество.
Лицето и фигурата на Роули бяха известни в цяла Северна Англия, защото той беше пътуващ търговец. Живееше във фургона, в който возеше и стоката си. Пред фургона беше впрегната стара кобила, която смело теглеше товара си по пътищата. Щом стигнеше някое село или град, Роули изваждаше дебела тояга и започваше да барабани с нея по едно от най-големите си гърнета — истинска грамада, украсена с кафява и жълта глазура. Получаваше се нещо като биене на камбана.
А после Роули отпускаше гласа си и запяваше:
Роули много обичаше да влиза с гръм и трясък в малките градчета, като барабани тържествено върху голямото гърне. Удряше го с такава сила по две причини — първо, за да обяви пристигането си, и второ, за да покаже на хората колко трайна е стоката му и как не се чупи дори при такива силни удари.
Веднъж в годината Роули предприемаше голяма обиколка. Когато разпродадеше цялата си стока, той се връщаше в родното си село, където по-големият му брат Марк произвеждаше грънците. Седнал насред големия хамбар, където оформяше старомодните си съдове, Марк вдигаше глава от грънчарското колело и кимаше. Роули натоварваше на колата си новата стока: от малките купички, в които майките поднасят овесената каша на децата, та чак до най-големите, които са почти един метър в диаметър и са много ценени от домакините на север, защото се използват за месене на хляб или за къпане на бебета.
Роули товареше колата си с кафяви и жълти съдове, чиято груба глазура блестеше, и продължаваше пътя си.
— Така. Време е да тръгвам — казваше той.
Марк вдигаше отново глава, кимаше му и продължаваше работата си.
А Роули потегляше на път. Денем обикаляше селата и градовете, вечер отсядаше в някоя крайпътна горичка.
Роули си живееше много приятно и щастливо, защото беше обзавел фургона си като истински дом. Невероятно много предмети му бяха необходими, за да преживява, и всички бяха прибрани в малката стаичка на фургона. От време на време, като израз на особено благоволение, Роули показваше царството си на някой клиент. Дори най-добрите домакини, на които беше разрешено да надникнат вътре, многословно изразяваха учудването си от безупречно поддържаното помещение.