— О, да… да, естествено. Кога ще се върне?
— Не знам, господине. Мисля, че за чая.
— Говори по-високо! Значи, няма да се върне преди чая? По дяволите! Е, тогава ще мина отново към пет. Кажи му да си стои вкъщи и че желая да говоря с него. Много е важно. Кажи му да ме чака.
След миг колата се скри зад завоя и Джо забърза към училище. Утрото се влачеше едва-едва. Минутите в класната стая пълзяха, а часовете минаваха непоносимо бавно. Джо имаше само едно желание — най-после да стане обед. Когато мъчителните часове се изнизаха, той хукна към къщи и се втурна задъхано в стаята.
— Мамо, мамо!
— За Бога, Джо, не блъскай така вратата! Затвори я внимателно. Човек може да си помисли, че си израсъл в обор. Какво е станало?
— Мамо, той ще дойде да си вземе Ласи!
— Кой ще дойде?
— Той, херцогът… Ще дойде и…
— Херцогът ли? Откъде, за Бога, може да знае, че тя…
— Не знам. Тази сутрин ме спря на излизане оттук. Каза, че ще дойде за чая…
— Ще дойде тук? Сигурен ли си?
— Да! Каза, че ще намине към пет. О, мамо, моля те…
— Млъкни, Джо! Не започвай пак. Забранявам ти!
— Мамо, трябва да ме чуеш, моля те!
— Ти не разбра ли? Казах ти…
— Не, мамо. Помогни ми, моля те!
Жената погледна сина си и от гърлото й се изтръгна дълбока въздишка, в която се смесваха нетърпение и огорчение. После отчаяно вдигна ръце.
— Ох! Велики Боже! Никога ли няма да настъпи мир в тази къща? Никога ли?
Тя се отпусна на стола си и сведе глава към пода. Момчето пристъпи към нея и докосна ръката й.
— Мамо, направи нещо, моля те — прошепна то. — Не можем ли да я скрием? Той ще дойде в пет. Поръча ми да кажа на татко, че ще дойде в пет. О, мамо…
— Не, Джо. Татко ти няма…
— Защо не го помолиш? Моля те, мамо, моля те, поговори с него…
— Джо! — прекъсна го сърдито майката. После гласът й отново стана търпелив. — Не, Джо, няма смисъл. Престани да се молиш. Баща ти не иска да лъже. Трябва да уважаваме това. Каквото и да се случи, той няма да лъже, никога.
— Само един-единствен път, мамо!
Жената поклати тъжно глава, седна до огъня и се загледа в пламъците. Синът й направи още една крачка към нея и докосна голата й ръка.
— Моля те, мамо. Само този път. Една малка лъжа няма да му навреди. Аз ще му се отблагодаря, вярвай ми. Непременно ще го направя!
Джо говореше без да спира.
— Ще се отблагодаря и на двама ви. Като порасна, ще си потърся работа. Ще спечеля много пари. Ще му купя всичко, каквото иска — и на теб, разбира се. Ще купя и на двама ви най-хубавите неща, само ако ти… Моля те, мамо, моля те!
И изведнъж, за първи път в това тъжно време, Джо Караклоу се почувства дете. Момчешката грубост изчезна, сълзи задавиха гласа му. Майката чу хълцането, потупа го по ръката, но не го погледна. Изглежда, бе почерпила мъдрост от магията на огъня, защото заговори бавно:
— Не, не, Джо — успокои го меко тя. — Не бива да избухваш така. Трябва да се научиш, че в живота не е редно да се стремиш към нещо с такава сила, с каквато ти сега желаеш Ласи. Това не води до нищо добро.
При тези думи тя усети как ръката на сина й трепери от нетърпение. Гласът му прозвуча високо и ясно:
— Ти не разбираш, мамо. Ти просто не разбираш. Не аз искам да я имам. Тя е тази, която иска да остане при нас. Тя не може да живее без нас. Затова е изминала целия този дълъг път. Тя не иска да стои при други хора, само при нас.
Най-после госпожа Караклоу вдигна очи към момчето си. Погледна го право в лицето — то беше изкривено от плача, сълзите все още се стичаха по бузите му. Макар че не беше съумял да се овладее и се държеше като дете, в този момент й се струваше по-възрастен от всякога. Сякаш времето беше направило огромен скок и тя видя в своя собствен син бъдещия мъж.
Майката гледаше момчето си. Устните й бяха стиснати в тънка линия. След малко се изправи.
— Ела да хапнеш, Джо. После се върни в училище и бъди спокоен. Аз ще поговоря с баща ти.
Майката изправи глава, гласът й звучеше решително.
— Да, непременно ще поговоря с господин Самюъл Караклоу. Веднага щом се върне. Обещавам ти.
В пет часа на същия следобед херцог Рюдлинг слезе от колата си пред градинската врата, ругаещ, мърморещ и в лошо настроение както винаги. А зад вратата стоеше едно едро момче, разкрачило крака, сякаш искаше да му препречи пътя.