— Е, какво, моето момче? Предаде ли поръчката?
— Върви си! — отговори възбудено момчето. — Върви си! Твоето куче не е при нас!
За първи път в живота си херцогът отстъпи назад. В погледа му се четеше истинско слисване.
— По дяволите, Присила — процеди през зъби той. — Това момче не е на себе си. То… то наистина не е на себе си!
— Кучето ти не е при нас. Махай се — продължи енергично момчето и от възбуда премина изцяло на йоркширския диалект.
— Какво говори той? — попита Присила.
— Казва, че кучето ми не било тук. По дяволите, Присила, да не си оглушала? Казват, че аз съм глух, но те уверявам, че го разбирам много добре. Кажи момчето ми, кое от моите кучета не е тук?
Херцогът също заговори на йоркширски диалект, който употребяваше винаги в общуването си с хората от селото. Навик, който срещаше неодобрението на повечето му роднини.
— Хайде, момче, говори! Какво чакаш? Кое от кучетата ми не е тук?
Той пристъпи отново напред и размаха заплашително дебелия си бастун. Джо Караклоу се сви и се отдръпна. Големият стар мъж го плашеше, но момчето нямаше никакво намерение да му позволи да влезе.
— Нито едно от кучетата ти не е тук! — изкрещя грубо той.
Херцогът обаче продължи пътя си. Отчаянието накара Джо да заговори като трескав.
— Не е тук. Не може да бъде тук. Никое куче не би могло да направи това. Никое куче не би могло да измине този дълъг път. Това не е Ласи, това е друго куче, което прилича на нея.
— Майчице мила — изпухтя херцогът. — Не вярвам на ушите си. Къде е баща ти, момче?
Джо поклати глава и лицето му посърна. Вратата на къщичката зад него се отвори, прозвуча гласът на майка му.
— Ако търсите Сам Караклоу, той е в навеса отзад и е прекарал там целия следобед.
— Какво говори това момче? Кое от моите кучета е тук?
— Няма такова нещо. Лъжете се — отговори жената.
— Аз ли се лъжа? — изкрещя херцогът.
— Да. Той не е казал, че едно от кучетата ви е тук. Каза, че не е тук.
— Дявол да го вземе! — изрева херцогът. — Не извъртайте думите ми. — Той изгледа жената с присвити очи и направи още една крачка напред. — Добре, щом е казал, че едно от моите кучета не е тук, ще имате ли добрината да ми съобщите кое точно е кучето, което не е тук. Е? — попита тържествуващо той. — Защо не ми отговаряте?
Джо погледна майка си и видя как тя преглътна, а после се огледа, сякаш търсеше помощ. Устните й бяха здраво стиснати. Херцогът чакаше отговор и гледаше страшно изпод гъстите си вежди. Ала преди госпожа Караклоу да отговори — истина или лъжа — резето скръцна и прозвуча висок и ясен гласът на Сам Караклоу:
— Давам ви честната си дума, че това е единственото куче, което имаме. А сега ми кажете, прилича ли на някое от вашите?
Джо се обърна и застина смаяно, когато видя кучето, застанало до баща му.
Сам Караклоу, йоркширецът, който знаеше всичко за отглеждането на кучетата, пристъпваше към тях, а по петите го следваше едно коли — много малко бяха хората, които можеха да се похвалят, че са виждали нещо подобно, а със сигурност не биха искали да го видят още веднъж. Кучето последва стопанина си и послушно седна зад него, което показваше дълга и добра дресировка. Точно така постъпваше и Ласи. Но това куче — беше просто смешно да го сравниш с Ласи, дори и само за миг!
Главата на Ласи беше тясна и аристократична, непознато куче обаче имаше груб, едър череп. Ушите на Ласи стърчаха симетрично и грациозно като две красиви близначета, а едното ухо на непознатото беше усукано, другото пък беше щръкнало по толкова странен начин, че всеки истински любител на колитата щеше да се възмути.
И още: козината на Ласи се преливаше в огненожълто, а това странно куче имаше грозни черни пръски; гривата на Ласи падаше буйна и ослепително бяла, а новото куче имаше белезникави петна, които преминаваха в синкавочерно. Ласи имаше четири бели лапи, а това куче имаше една бяла, две мръсно кафяви и една черна. Опашката на Ласи беше дълга и елегантна, докато опашката на непознатото коли приличаше на нещо допълнително закачено и затова още по-грозно.
Изведнъж Джо Караклоу проумя истината: след като имаше безброй трикове, с които да се прикрият недостатъците на едно куче, можеше да се направи и обратното — да се превърне едно расово животно в грозен мелез. Това не представляваше никаква трудност за човек като баща му, който се славеше в цял Йоркшир като един от най-опитните гледачи на кучета.
В този момент Джо разбра какво е наумил баща му. Просто щеше да попита: