Лека-полека се затопли и острата болка в хълбока отстъпи място на тъпо пулсиране. Ризата му се вкорави, явно кръвоизливът бе спрял. Страшно му се спеше и Рейф със сетни сили се противеше на налегналата го сънливост. Щеше да си отспи после, като убие Треърн.
Малко преди съмване се изправи на крака. Беше толкова зашеметен и отслабнал, та залитна и се подпря с ръка на едно дърво — инак щеше да се стовари като труп на земята. По дяволите, беше загубил повече кръв, отколкото предполагаше; чувстваше се страшно омаломощен. Събра силите си и тръгна към коня, шепнейки успокоително; извади парче говежда пастърма от дисагите с ясната мисъл, че храната и водата ще го освестят. Насили се да хапне малко, сетне бавно поведе коня по пътя, откъдето беше дошъл. Първия път се провали, но сега на всяка цена трябваше да успее. Треърн сигурно се движеше по кървавата диря.
Само след няколко минути забеляза как врагът му изкачва падината с револвер в ръка. Маккей изпсува през зъби — Треърн беше достатъчно прозорлив, щом беше на крака. Или усещаше опасността с шестото си чувство, или беше мръсникът с най-голям късмет, когото Маккей бе срещал.
Прицели се, но Треърн добре използваше прикритието на релефа и не откриваше тялото си. Рейф хващаше на мушката ту рамото му, ту част от крака му, ту плоското дъно на шапката му. Е, добре, щом можеше само да го рани… Поне щеше да забави врага си и да изравни играта.
Следващата цел, която откри Треърн, бе част от крака му. Студена усмивка осени лицето на Маккей, докато насочваше дулото. Ръката му не трепна, докато натискаше спусъка. Дивият вой на Треърн отекна почти едновременно с изстрела.
Маккей мигновено се обърна и се метна на коня с огромно усилие. Остра болка пламна в хълбока му, рукна кръв. По дяволите, раните му се отвориха. Ала Треърн също бе ранен — доста време щеше да му трябва да стигне до коня си, това предоставяше на Рейф преднина, от която на всяка цена трябваше да се възползва. По-късно щеше да се грижи за раните си.
Анис Тиодора Паркър вареше слаб валерианов чай и хвърляше по едно око на пациентката си. Еда Кауи бе яка здрава селянка, за която човек можеше да си помисли, че ще роди като едното нищо, ала жената се мъчеше и бе изпаднала в паника. Анис, на която още от детството всички викаха Ани, знаеше, че ако Еда се успокои, ще бъде по-добре и за нея, и за детето.
Занесе горещия чай до леглото и повдигна главата на родилката, за да може да пие.
— Чаят ще облекчи болките ти — успокоително изрече Ани.
Девойката бе едва седемнайсетгодишна и това беше първото й раждане. Валерианът нямаше да помогне на болките, но щеше да успокои Еда и детето щеше да се роди по-бързо.
Жената се отпусна под въздействие на успокоителното, ала лицето й все още бе смъртно бледо, а очите й дълбоко хлътнали в орбитите. Силните контракции следваха една подир друга. По думите на Уолтър Кауи, мъжа на Еда, родилните й мъки бяха започнали преди два дни, но той чак преди малко бе послушал отчаяните й молби за помощ и бе довел Ани в паянтовата им барака. Той мърмореше, че не можел да мигне от писъците и крясъците на жена си, и Ани едва се въздържа да не го зашлеви.
Предлежанието на бебето бе седалищно и раждането нямаше да е лесно. Ани тихо се молеше детето да оживее, тъй като понякога в подобен случай пъпната връв се увиваше около врата на плода и той се задушаваше в родилния канал. Чудеше се, дори и бебето да оживееше, дали щеше да оцелее до първия си рожден ден. Условията в мизерната колиба бяха ужасни, а и Уолтър Кауи бе посредствен некадърник, който никога нямаше да предложи нещо по-добро на семейството си. Беше прехвърлил четиридесетте и Али подозираше, че Еда не му е истинска жена, а просто неграмотно селско момиче, продадено в робство от семейството си, което е гледало да се отърве от едно излишно гърло. Уолтър не бе успял да постигне нищо дори и тук, в Силвър Миза, където копачите откриваха дебели жили благороден метал; ала копането бе изнурителна работа, а Уолтър го мързеше за каквото и да е. Ани прогони от главата си мисълта, че би било по-добре за бебето да умре, беше й жал и за майката и за детето.
Еда изскимтя, щом коремът й се стегна от поредната силна контракция.
— Натискай — тихо нареждаше Ани. Вече се виждаше месечина от бледа плът — задничето на бебето. — Бутай!
Хриптящ вик се изтръгна от гърлото на Еда, раменете й се повдигнаха от сламеника, докато се напъваше, колкото може. Ани натисна огромния й корем, за да й помогне.