Или сега, или никога. Ако Еда не родеше детето, и тя, и бебето щяха да умрат. Родилните болки щяха да продължат, но девойката бе страшно омаломощена и нямаше да издържи дълго.
Малкото дупенце излезе от тялото на Еда. Ани бързо опита да го хване, но то бе прекалено хлъзгаво. Тя промуши пръстите си навътре и успя да хване крачетата на бебето.
— Бутай! — отново нареди на родилката.
Ала Еда се отпусна назад, парализирана от силните болки. Ани изчака следващата контракция, последвала след няколко секунди, и използва естествената сила на вътрешните мускули, за да издърпа малкото телце на новороденото от майката. С пръстите на едната си ръка предпази мускулите в родилния канал от конвулсивно свиване, а с другата постепенно измъкна бебето на бял свят. То лежеше без признаци на живот между бедрата на Еда. И майката, и детето не издаваха никакъв звук.
Ани вдигна малкото телце, положи го с лицето надолу върху ръката си и започна да го шляпа по задничето. Гърдичките му се повдигнаха и бебето тихо изскимтя, щом въздухът нахлу в дробовете му.
— Готово — доволно изрече Ани и обърна бебето, за да се увери, че устата и гърлото му, са чисти. При нормални условия това бе първата й работа, ала сега бе по-важно да накара новороденото да диша. Малкото човече опъна ръце и крака и ревна. Уморена усмивка осени лицето на Ани. Плачът на детето ставаше все по-силен и по-силен.
Пъпната връв спря да пулсира, Ани я отряза близо до коремчето и я върза, сетне уви бебето в одеялце, за да го предпази от студа. Положи го до топлото тяло на Еда и насочи грижите си към майката, която бе почти в безсъзнание.
— Ето твоето бебе, Еда — изрече Ани. — Здраво момченце! Чуй го как плаче! Справихте се чудесно. След малко ще излезе плацентата и аз ще те почистя и оправя.
Бледите устни на Еда се раздвижиха в безмълвна признателност, ала тя бе твърде изтощена, за да приласкае бебето.
Плацентата излезе безболезнено и Ани въздъхна облекчено, защото кървенето не бе силно. Един кръвоизлив сега щеше да означава смърт за девойката, тъй като тя бе твърде омаломощена. Ани изми Еда и разтреби колибата, сетне гушна новороденото, тъй като майка му бе твърде слаба, та да може да му обърне внимание, залюля го и затананика. Момченцето се успокои и обърна сбръчканото си личице към нея.
Тя повдигна Еда и й помогна да поеме бебето, разкопча нощницата й и насочи устата на новороденото към голата гръд на майка му. Детето за миг сякаш се поколеба какво да прави със зърното, докосващо устничките му, сетне инстинктът се пробуди и то лакомо засука. Еда се сепна и тихо възкликна.
Ани стоеше настрана и наблюдаваше първите вълшебни и неповторими минути, в които изтощената майка откриваше детето си.
Съсипана от умора, тя си облече палтото и вдигна чантата си.
— Утре ще мина да видя как си.
Еда вдигна поглед от бебето. На бледото й, изпито лице сияеше усмивка.
— Благодарим, докторке. Ти нъ спаси — и мен, и детето.
Ани отвърна на усмивката, докато гореше от нетърпение да излезе вън на въздух, колкото и да бе студено. Беше късен следобед, след час щеше да се спусне мрак. Беше прекарала целия ден на крак до леглото на Еда, без да сложи залък в уста. Гърбът и краката я боляха, бе пребита от умора, ала успешният изход на раждането я изпълваше с чувство на огромно удовлетворение.
Колибата на Кауи бе чак на другия край на Силвър Миза. Трябваше да прекоси целия град, за да стигне до двустайната барака, която й служеше за кабинет и за жилище. В предната стая приемаше болни, а в задната спеше. Докато тътреше крака в калта на единствената „улица“ на Силвър Миза, отвсякъде долитаха грубите поздрави на миньорите. В този час на деня те напускаха участъците си и се прибираха в града, за да се наливат с долнопробно уиски и да пилеят с мъка изкараните си пари на комар и с проститутки. Силвър Миза бе нов град, без служба по реда, без каквито и да е социални придобивки, ако не се броят петте кръчми, разположени в палатки. Предприемчиви търговци бяха издигнали груби дъсчени бараки, за да складират стоките си, ала като цяло дървените постройки се брояха на пръсти. Ани бе направо щастлива, че разполагаше с една от тях за кабинет, а жителите на Силвър Миза имаха късмет, че разполагаха с лекар, пък бил той и жена.
Беше пристигнала тук преди шест — не, преди осем месеца, след като напразно се бе опитвала да открие частна практика в родния си град Филаделфия и в Денвър. Добре бе разбрала печалния факт, че независимо от това колко добра лекарка беше, никой няма да дойде при нея, ако на сто мили околовръст има мъж — лекар. А в Силвър Миза нямаше кьорав доктор. Дори, и при това положение мина време, докато хората започнаха да търсят помощта й, макар че животът в Силвър Миза бе жесток и суров. Мъжете в града се стреляха, мушкаха се с ножове, биеха се, чупеха си краката и ръцете. Поточето от пациенти лека-полека се превърна в постоянно течаща река. Понякога Ани не сядаше от ранни зори до мрак.