— Не се съпротивлявай — прошепна Рейф, дъхът му опари слепоочието й. — Толкова е хубаво, а ти се дърпаш. Боли ли те?
Не й стигна дъх дори и да простене. Само поклати глава.
Ханшът му се движеше бясно напред-назад, тласъците ставаха все по-силни. Нейният задник също започна да се люлее и тя не можеше вече да се спре. Опита се отново да го отблъсне, ала Рейф хвана ръцете й.
— Не се дърпай — успокои я той. — Още малко и ще свършим. — Повдигна се нагоре и коренът на члена му започна да се трие в клитора й. — Движи се и ти, скъпа — гласът му бе дрезгав от невероятната възбуда.
Тя не можеше. Имаше чувството, че се бори за живота си, мъчеше се да се отскубне, да се измъкне, притисна таза си към одеялото. Стихията, която той бе разпалил, бушуваше в дълбините й, страх я беше, че тялото й ще експлодира. Хрипкави стенания излизаха от гърлото й.
Мократа му от пот коса беше паднала ниско над челото му, лицето му бе съсредоточено и напрегнато. Рейф плъзна ръце под ханша й и мушна пръста си в ануса й. Тя извика ужасено, а тазът й инстинктивно се вдигна нагоре, за да избегне неочакваното нахлуване. Познатият водовъртеж закръжи в слабините й, конвулсии разтърсиха тялото й, тя усети как излита във въздуха и бавно потъва в тъмния въртоп на блаженството. Той все още я държеше отдолу и бясно движеше члена си вътре в нея, сетне гърленият му рев се смеси с виковете й и едрото му тяло се разтресе конвулсивно.
След това той започна да я целува силно и страстно, като че ли страстта им още не се бе уталожила. Милваше косите й и се притискаше към нея. Сълзи капеха изпод спуснатите й клепачи, ала това не бяха сълзи от болка. Ани не знаеше защо плаче. От изтощение или пък това бе естествена реакция след подобен катаклизъм, разтърсил всичките й сетива. Защо не бе умряла? Защо сърцето й не бе се пръснало от напрежение, защо кръвта не бе кипнала във вените й? Тя се чувстваше така, сякаш всичко това бе станало, усещаше се като шепа пепел в ръцете му. Значи телесната любов не бе химера, а стихия, споила телата им с вериги, които не можеха да бъдат разкъсани.
Рейф изтри сълзите й.
— Погледни ме, скъпа — прошепна той. — Отвори очи.
Тя го погледна през трептящия мокър воал.
— Пак ли ти причиних болка? Затова ли плачеш?
— Не — с усилие прошепна тя. — Не ме болеше. Просто… беше прекалено силно. Не знам как още съм жива.
Той опря челото си о нейното.
— Знам — прошепнаха устните му. Онова, което изпитваше всеки път, щом я докоснеше, също надхвърляше всички възможни граници.
Десета глава
Прекараха по-голямата част от деня в леглото. Спаха, защото бяха прекарали безсънна нощ, пък и бяха изтощени от любовта. По едно време Ани стана, разбърка яхнията, доля малко вода и сложи дърва в огнището. Когато се върна в постелята, Рейф се бе разбудил и пожела пак да се любят. Този път правиха любов с хипнотично-бавни, омагьосващи движения, ала удоволствието отново бе невероятно. Събудиха се чак късно следобед с тела, треперещи от студ.
— Ще трябва да нагледам конете — с искрено съжаление каза Рейф и започна да се облича. Искаше му се да прекара целия си живот в леглото с нея. За първи път си пожела истински креват с дебели завивки, които да ги пазят от студа. Усети, че удобствата на нормалния живот започват да му липсват.
Ани също се облече. Изобщо не усещаше тялото си, движенията й бяха вели и мудни. Беше забравила за снега, ала когато Рейф отвори вратата, пред тях се разкри приказен планински пейзаж. Бледа неземна светлина изпълни колибата. Все още валеше сняг и докато правеха любов, бе натрупало здраво; снежнобяла мантия покриваше планинските чукари.
Той се върна бързо и започна да тропа с крака, за да изтърси снега от ботушите си, отупа шапката и кожуха си. Ани му протегна канче със затоплено кафе, останало от закуската. Течността бе силна и горчива, ала Рейф я изпи на един дъх.
— Как са конете?
— Неспокойни са, но няма как.
Ани разбърка гозбата — беше готова, заешкото месо бе меко като мозък, ала тя не чувстваше глад. Искаше да излезе на въздух, за да се освежи, но палтото й бе твърде тънко за такъв студ. Въпреки това реши да се поразходи. Рейф я наблюдаваше как си слага палтото.
— Къде си тръгнала?
— Искам да изляза малко на чист въздух.
Той си облече кожуха.
Тя го изгледа учудено.
— Няма защо да идваш с мен. Ще застана отвън пред вратата. Стой тук на топло.
— Не ми е студено — заяви той, взе едното одеяло и по индиански я загърна в него, като пригоди единия му край за качулка След това я прегърна и двамата излязоха навън в приказно белия свят.
Беше толкова студено, че леденият въздух прониза гърдите им. Ани обаче почувства, че главата й се прояснява. Сгуши се до Рейф и се загледа в белите снежинки. Вече се мръкваше, слабото зимно слънце потъваше зад ниските облаци. Снегът излъчваше призрачно сияние. Дърветата приличаха на огромни черни часовои. Бе невероятно тихо: насекомите не жужаха, птиците не чуруликаха, дори клоните на дърветата не шумяха Бяха сами и откъснати от света; сякаш бяха единствените живи същества на земята — снегът поглъщаше всички звуци, дори и пръхтенето на конете.