Студът проникна през полата й и я защипа по краката, стъпалата й замръзнаха, но тя продължаваше да се гуши до топлото тяло на Рейф и да съзерцава суровото великолепие на планинския пейзаж. Реалността на природата придаваше истински измерения на живота й, затвореният интимен свят на колибата сякаш бе само плод на въображението й. Твърде много неща се бяха случили за прекалено кратко време и битието й се бе обърнало с главата надолу. Всъщност кога бе започнало всичко? На нея й се струваше, че е изминал цял един живот, откакто се срещна с Рейф, ала всъщност само преди четири — или пет — дни изроди бебето на Еда и когато се прибра пребита от умора, вкъщи я чакаше един ранен странник.
Ани потръпна и Рейф каза:
— Хайде да се прибираме, и без друго се стъмни.
Топлината на колибата ги обгърна като прегръдка. Ани с мъка нагоди очите си към слабата светлина. Чувстваше се по-добре, мозъкът й се бе прояснил. Сложи кафе на огъня и щом то кипна, седнаха да хапнат от вкусната яхния.
Скоро Ани нервно започна да шава на мястото си — скучно й беше без работа. През първите дни се бе трепала по цял ден и й се приспиваше още преди да се е мръкнало, ала сега прекараха целия ден в леглото и тя не беше уморена. Ако си беше вкъщи, щеше да суши билки, да забърква лекарствени смеси или пък да чете и да пише на приятелите си във Филаделфия. Тук нямаше нито книги, нито достатъчно светлина, за да може да чете. Нямаше ръкоделие или нещо за пране. Рейф вече не се нуждаеше от медицинска помощ. Беше й неприятно, че няма какво да прави, и го каза на глас.
Той разбра, че я е хванала „колибната треска“, и макар че му се искаше да разсее скуката й, като я метне на кревата, се въздържа, защото знаеше, че Ани е изтощена от толкова часове любов, пък и нежната й плът все още бе прекалено чувствителна.
— Имам едно тесте карти в дисагите — заяви той. — Можеш ли да играеш покер?
— Разбира се, че не мога — машинално отвърна тя, ала в погледа й проблесна жив интерес. — Наистина ли искаш да ме научиш?
— Защо пък не?
— Мнозина мъже не биха го направили.
— Аз не съм като „мнозината мъже“. — Той си помисли, че някога би бил твърде шокиран, ако видеше дама да играе покер, ала това време бе отдавна отминало. Дори пепелта от онези дни бе разпиляна.
Картите бяха с подгънати и оръфани краища, оплескани с петна; за Ани те бяха символ на опасни и забранени неща. Рейф сложи седлата пред огнището, за да могат да се облегнат на тях, сетне й обясни боите и ръцете. Тя схващаше бързо, макар че все още бе твърде неопитна, за да участва равностойно в наддаванията. Рейф реши да я научи на „Блекджек“ — игра, по-подходяща за двама души. Ани бе изцяло погълната от картите, така че играха няколко часа.
По едно време на Рейф му омръзна и той й предложи да си лягат. Развеселен забеляза тревогата, изписала се на лицето й.
— Не се притеснявай — прошепна той. — Знам, че те боли. Ще те оставя на мира до сутринта.
Тя се изчерви до ушите и Рейф се разсмя с глас.
Даде й своята риза за нощница — не че не искаше да е гола, напротив, ала с нея щеше да й бъде по-топло и по-удобно, отколкото с дълбоко деколтираната й риза или с блузата с висока яка. Ани се плъзна под одеялото и той я взе в прегръдките си с въздишка на съжаление.
Не му се спеше, ала му бе приятно да лежи с нея под одеялото. Лениво повдигна ръката й и я допря до устните си. Устата му започна да пулсира от топлината на пръстите й.
Тя намести главата си на рамото му. Искаше й се да живее само за момента, но това не бе възможно. Макар че го обичаше, щастието й бе помрачено от мисълта, че любовта им няма бъдеще, че за него може би изобщо няма да има бъдеще. Сърцето й се сви от мъка, като си представи как куршум прострелва топлото му силно тяло и той пада мъртъв. Страхуваше се от раздялата, защото знаеше, че няма никога вече да го види.
— Онзи мъж, дето те обвиняват, че си го убил… — колебливо започна тя. Знаеше, че темата му е неприятна, ала думите сами се изплъзнаха от устата й. — Знаеш ли всъщност кой е убиецът?
Той застина за част от секундата, сетне отново целуна пръстите й.
— Знам.