— Не можеш ли да докажеш по някакъв начин, че си невинен?
Беше се опитвал, беше толкова разгневен, че искаше да накара всички мръсници да си платят, ала всички доказателства сочеха именно него. Той знаеше кой уби Тенч или поне кой бе изпратил убиеца, ала нямаше начин да докаже, че не неговият пръст е натиснал спусъка. Не й каза всичко това, просто тихо промълви „Не“ и притисна ръката й към лицето си.
— Не мога да повярвам — гласът й бе тих, но излъчваше сила. — Сигурно има някакъв начин. Как се случи това? Разкажи ми, моля те.
— Не — отново каза Рейф. — Колкото по-малко знаеш, толкова по-добре, за теб. Те не ме гонят заради онова, което съм извършил, скъпа. Преследват ме заради онова, което знам, и ще пречукат всеки, за когото предположат, че е научил истината от мен. — Това беше една от причините, поради които Рейф бе престанал да доказва невинността си; отказа се, след като намериха мъртви двама души, които се опитваха да му помогнат. Единствените хора, която щяха да му повярват, бяха приятелите му, а той не искаше те да бъдат убивани. Освен това вече му беше все едно. За него вече нямаше надежда, нямаше смисъл да съсипва живота и на други хора, да ги лишава от илюзиите им.
— Но каква е тази толкова опасна тайна? — полюбопитства тя, надигайки глава от рамото му.
— Просто тайна. Ако ти разкажа всичко, животът ти ще бъде в опасност.
— Трябваше да помислиш за това, преди да ме довлечеш тук. Ако някой открие, че сме били заедно, със сигурност ще си помисли, че си споделил тайната си с мен.
— Никой не ме видя как влизам в бараката ти — увери я той.
Ани продължи да го подпитва:
— Сигурна съм, че някой те преследва. Криеш се от някого, нали?
— Да, от Треърн — той иска да вземе наградата за главата ми. Има и други, но засега Треърн ми създава най-много грижи.
— Ще може ли да те проследи до Силвър Миза?
— Сигурно е разбрал, че съм влизал в града, ала аз подковах коня си наново и Треърн няма да може да хване следите ми.
— Знае ли, че си ранен?
— Бас ловя. Той ме подреди така, мръсникът му с мръсник.
— Ами в такъв случай Треърн сигурно ще провери дали в Силвър Миза има доктор.
— Може, защото и аз му пуснах един куршум. Но той не е могъл да предположи, че съм бил толкова зле; все пак бяха минали десет дни, откакто ме рани, пък още не бях хвърлил топа. — Рейф отново постави ръката й върху лицето си. — Освен това ти ми каза, че навестяваш болни по доста отдалечени места, така че хората няма да се обезпокоят, като видят, че те няма.
Това отговаряше на истината. Тя си беше помислила същото по-рано. Ани леко се усмихна — беше открила пукнатина в желязната му логика.
— Ами щом никой няма да разбере, че сме били заедно, тогава защо ще е опасно да ми кажеш истината? Аз няма да тръгна из Силвър Миза и да дрънкам пред всеки срещнат.
— Трябва да съм предпазлив. Всичко се случва.
Тя въздъхна отчаяно, но той бе непоколебим. Решеше ли нещо, не отстъпваше — това бе едно от основните му качества. И магаретата не проявяваха толкова инат като него.
— Какво си правил преди войната?
Въпросът й го изненада и като че ли го накара да се замисли.
— Учех право.
— Моля? — Бе очаквала всичко, но не и това. Той изглеждаше толкова опасен, всичко в него издаваше хищническата му природа и тя не можеше да си го представи как пледира пред съда, облечен в адвокатска тога.
— Не твърдя, че бях нещо особено в тая област. Баща ми беше съдия и аз реших да тръгна по стъпките му. — Мозби също бе юрист, двамата бяха прекарвали цели вечери, спорейки за различни тънкости в тълкуванията на законите. Рейф знаеше, че никога интересът му към правото не е бил достатъчно голям, за да направи блестяща кариера като юрист. Просто бе научил доста неща покрай баща си. Разсеяно смъкна ръката на Ани надолу към гърдите си и прокара пръстите й по зърното си. То се втвърди веднага от топлото, пронизващо докосване.
Ани с интерес наблюдаваше как плоското зърно се уголемява и изпъква като нейните и се питаше дали това му доставя удоволствие. Рейф сложи ръката й върху другото зърно и то се втвърди. Започна да движи ръката й върху гърдите си бавно и разсеяно.
Тя въздъхна.
— Не мога да си те представя като адвокат.
— Аз също. Когато започна войната, разбрах, че ме бива за съвсем други неща.
— За какви неща?
— За бой — простичко отвърна Рейф. — Бях страхотно добър войник.
Ани не се и съмняваше.
— Каза ми, че си служил в кавалерията.
— Да, за малко бях при Джеб Стюарт в Първи вирджински полк. Там служих до 63 година.
— А после къде отиде?
— Присъединих се към рейнджърите.
Думата я озадачи за момент, спомни си за „Тексас Рейнджърс“, но това бе нещо съвсем друго. По време на войната думата „рейнджър“ се носеше от уста в уста, но това беше преди повече от шест години и събитията бяха избледнели в паметта й.