Рейф отново коленичи пред нея и обхвана лицето й с големите си ръце, привличайки вниманието й към себе си. Големите й кафяви очи гледаха толкова уплашено и тъжно, че Рейф я притисна към себе си и я обсипа с целувки. Ласките му я изтръгнаха от унеса. Тя премигна и се опита да извърти главата си — не можеше да разбере защо Рейф я целува сега, когато трябваше да мислят за много по-важни неща.
Той отново я целуна и тихо каза:
— Няма да те върна в Силвър Миза. Трябва да продължиш с мен.
Рейф не знаеше дали тя ще му се противопостави или не, ала Ани остана безмълвна. Погледна го в очите и кимна.
— Добре. — Сетне замълча и тревога пробяга по лицето й. — Дано не те забавя много.
Щеше да го забави, но това нямаше значение. Не можеше да я изостави. Изправи я на крака.
— Хайде да тръгваме. Трябва да се махаме оттук.
Тя покорно се качи на седлото.
— Няма ли да вземем коня на Треърн?
— Някой може да го разпознае.
— Какво ще го правиш?
— Разседлах го и му свалих юздата. Няма да умре от глад, наоколо има достатъчно трева. Ако не го намери никой, след време ще подивее.
Ани хвърли един поглед на колибата и си помисли за трупа на Треърн, останал вътре. Искаше й се да го погребе, ала това бе невъзможно.
— Престани да мислиш за това — нареди й Рейф. — Не можеш да промениш нищо. Станалото — станало.
Съветът му бе изключително полезен, но Ани се питаше дали ще й стигнат силите да приеме нещата такива, каквито са.
Снегът блестеше ослепително на ярката слънчева светлина; небето беше толкова синьо, че чак й причини болка. В свежия ароматен въздух се носеше топъл полъх, предизвестяващ зараждането на новия живот под снега — идеше пролет. Един човешки живот бе стигнал края си, ала времето продължаваше хода си. Преди две седмици един непознат силом я бе повел на дълго кошмарно пътуване нагоре в планините — бе уплашена до смърт, вкочанена, изтощена до крайност. Зимата все още стискаше земята в ледените си обятия. Сега Ани напускаше планините заедно с мъжа, който я бе отвлякъл, обкръжена от суровата красота на възраждащата се природа. Съжаление и тъга сграбчиха сърцето й. За тези две седмици тя беше излекувала един ранен престъпник и се бе влюбила безумно в него. Този висок силен мъж с леден поглед покори сърцето и тялото й и за да го защити, Ани извърши убийство. Само за две седмици природата и животът й се бяха променили до неузнаваемост.
Рейф се стараеше да води конете по снега. Движеха се бавно и оставяха подире си ясни следи; Ани се почуди защо той е толкова непредпазлив, ала сетне се сети, че снегът ще се стопи и дирите им ще бъдат заличени.
— Къде отиваме? — попита тя след няколко часа.
— В Силвър Миза.
Ани рязко спря и каза:
— Не! — Бе пребледняла като платно. — Нали ми каза, че идвам с теб?
— Разбира се, че идваш с мен — изсъска той. — Не съм казал, че ще те оставя в Силвър Миза, казах, че отиваме в Силвър Миза.
— Ама защо?
— Първо на първо, имаш нужда от дрехи. Бараката ти е на края на града и никой няма да забележи, че влизам и излизам.
Тя погледна към полата си — на мястото на джоба имаше огромна дупка, прогорена от изстрела. Чак сега разбра, че е могла да изгори жива, и това прозрение я разтърси.
— Ще дойда с теб.
— Не!
Тонът му не търпеше възражение, ала Ани се опита да го придума:
— Сам казваш, че никой няма да ни види.
— Въпрос на късмет — отвърна той. Миналия път му бе провървяло, но сега шансът можеше да му изневери. — Ако случайно ме забележат, не искам никой да разбере, че имаш нещо общо с мен. Кажи ми какво ти трябва, аз все някак ще се оправя.
Ани помисли за билките, които отглеждаше в малки саксии, и й стана мъчно, че ще трябва да ги остави. Книгите, някои от които принадлежаха на баща й, й бяха много скъпи, ала трябваше да се раздели и с тях — не можеше да ги помъкне със себе си. Ако влезеше в дома си и видеше малките си съкровища, ако трябваше сама да реши какво да вземе и какво да остави, щеше да я заболи много. Сега просто щеше да се примири с мисълта, че ги е загубила завинаги, и всичко щеше да е свършено. Рейф щеше да й донесе дрехите и нямаше да има връщане назад. Все пак най-ценното й притежание — медицинската чанта — бе с нея.
Макар че се движеха бавно, слязоха в подножието на планините още преди да падне мрак. Рейф настояваше да спрат в гората и да изчакат да се свечери. Ани се зарадва на почивката. Бе изтощена от бурния развой на събитията и все още се опитваше да превъзмогне угризенията на съвестта. Животът й се бе променил до неузнаваемост и привикването към новите обстоятелства щеше да бъде мъчително и трудно.
Залезът обагри хоризонта в златисто, пурпурен воал се спусна над земята. В гората се стъмни.