— Тръгвам — едва доловимо прошепна Рейф и я зави с едно одеяло. — Чакай ме тук.
— Добре. — Страхуваше се да остане сама в мрака, но нямаше как. — Кога ще се върнеш?
— Зависи от обстоятелствата — отвърна Рейф и замълча. Ако не съм тук до сутринта, значи са ме хванали.
Сърцето й мъчително се сви.
— Недей да отиваш!
Рейф коленичи и я целуна.
— Мисля, че всичко ще мине чудесно, и все пак… Ако ме хванат…
— Няма да допусна да те обесят за престъпление, което не си извършил!
Рейф докосна бузата й.
— Никой не беси мъртъвци — прошепна той и се метна на седлото. Ани дълго се вслушва в отдалечаващото се чаткане на копита.
Сетне уморено затвори очи. Рейф изобщо не се притесняваше, че ще бъде обесен. Никой ловец на награди нямаше да го пощади, Рейф нямаше да доживее честен процес, защото надушеха ли го, щяха да го застрелят като куче. Само ако някой служител на закона го заловеше, можеше да се стигне до съд, ала Ани знаеше, че Рейф ще предпочете куршума пред месеците затвор, които щяха да свършат с бесило.
Взираше се в нощта; бе толкова уморена, че очите й пареха, но не можеше да заспи. Можеше ли да направи нещо, за да промени хода на събитията, разиграли се сутринта? Не, но широко отворените, невиждащи очи на Треърн все още бяха пред погледа й. Този човек бе убиец, преследващ хората, за да спечели пари от смъртта им, ала ней се бе сторил подлец. Държа се любезно с нея, опита се да я успокои, дори, в рамките на възможното, се погрижи да не бъде наранена. Дали бе воден от морални съображения или просто му беше все едно, защото нямаше да спечели нищо от смъртта й? Искаше й се Треърн да бе груб и жесток, но нещата в живота не бяха така прости.
Животът на Треърн — добър или лош — бе свършил. Той не бе използвал възможността да застреля Рейф, защото знаеше, че ще умре и няма да може да прибере парите. Както бе казал, нямаше смисъл. За него всичко е било въпрос на пари и нищо повече.
Звездите изгряха и Ани се взря в тях, мъчейки се да определи колко е часът. Нямаше представа колко време е минало от потеглянето на Рейф, ала всъщност беше все едно. Или щеше да се върне сутринта, или нямаше.
Ако не се върнеше, какво щеше да прави тя? Да се прибере в Силвър Миза и да продължи живота си така, сякаш нищо не се е случило? Да каже, че са я повикали да лекува болен човек някъде далеч? Не мислеше, че ще може спокойно да се върне в града и да изтърси подобна лъжа при мисълта, че Рейф е мъртъв.
През ума й мина, че той може да продължи пътя си, без да се върне да я вземе, но сърцето й не го вярваше. Някакво шесто чувство й подсказваше, че той няма да я изостави. Рейф бе казал, че ще се върне. Докато беше жив, щеше да държи на думата си.
Стори й се, че е изминала цяла вечност, когато зората просветли хоризонта и тя долови чаткане на копита. Изправи се на крака и едва не падна — бе седяла неподвижно толкова дълго, че мускулите й бяха изтръпнали и схванати. Рейф слезе от коня и я притисна към себе си.
— Как мина нощта? — прошепнаха устните му в косите й. — Нещо уплаши ли те?
— Не — промълви тя, сгуши лицето си в гърдите му и вдъхна тръпчивото му мъжко ухание. Нищо не бе я уплашило освен кошмарната представа, че няма да го види повече. Искаше й се да се долепи до него и никога да не го пуска да си иде.
— Донесох ти дрехи и някои други неща.
— Какви например?
— Ами още една чаша — развеселено каза той. — И тенджера. Сапун и подпалки. Ей такива дреболии.
— Ами газената лампа?
— Много пък ти е потрябвала. Ако заживеем пак в някоя колиба, ти обещавам, че чудеса ще направя, но ще ти намеря газена лампа.
— Ще ти го напомня при случай.
Рейф разпъна едно одеяло на земята.
— Ще преспим тук — каза той. — Утре потегляме на юг. Сега разполагаха с одеялата на Треърн, пък бяха и под линията на снега, така че щеше да им бъде достатъчно топло. Въпросът бе дали Ани ще може да заспи. Тя се сгуши до Рейф и сложи глава на рамото му, ала щом затвори очи, видя безжизненото тяло на Треърн.
Рейф придърпа одеялото нагоре и я притисна към себе си.
— Ани… — гласът му бе дрезгав от желание.
Тя се вцепени. След всичко онова, което се случи, не можеше да си представи, че ще може да прави любов.
— Не мога — с треперещи устни отвърна Ани.
— Защо?
— Днес убих човек.
Рейф замълча и полека се повдигна на лакът.
— Това стана случайно. Ти не си искала да го убиеш.
— На него вече му е все едно — той е мъртъв.
— Ако всичко се повтори, би ли стреляла?
— Да — прошепна тя. — Дори и да знаех, че ще го убия, пак щях да стрелям. Така че не беше случайност.