— Убил съм доста хора през войната, застрелял съм и много мъже, които ме преследваха. Те се влачеха подире ми като злобни псета и знаеха какво рискуват, така че трябваше да приемат последствията. Не мога да прекарам живота си разкъсван от угризения, че съм жив, а те са мъртви.
Разумът на Ани признаваше правотата на тези разсъждения. Ала сърцето й бе натежало от болка. Ръката му настойчиво я обърна по гръб.
— Рейф, моля те! Няма да е честно!
Той се опита да се взре в лицето й. Цял ден бе съпреживявал нейните мъки и въпреки че не можеше да заеме нейното място и да поеме болката й, бе разбрал причините за страданието й. Надяваше се, че Ани ще се разсее, когато напуснат злополучната колиба, а тя продължаваше да се измъчва.
Лекарите посвещават живота си на грижата за ближния. Ани бе отдадена изцяло на призванието си, защото бе извоювала званието „доктор“ с упорита борба. Нежната му любима не му причини болка дори и когато бе уплашена до смърт, а днес без колебание застреля врага му, за да спаси живота му, и сега страдаше.
Рейф не знаеше как да й помогне. Когато застана за първи път лице в лице със смъртта, нямаше време за размисъл — битката продължаваше. След това повърна, чудеше се дали ще има сили да посрещне зората, ала слънцето изгря и последваха нови битки. Рейф бе разбрал колко е крехък човешкият живот и колко лесно може да бъде прекъснат. Беше свикнал с тази мисъл.
Ани никога нямаше да приеме смъртта. Животът бе най-великото благо за нея и Рейф се измъчваше, защото тя бе принудена да извърши убийство заради него. Жестоки угризения на съвестта я тормозеха и Рейф искаше да й помогне. Не искаше да я остави сама със смъртта, парализирала съзнанието й.
— Ани, нашият живот продължава.
Ръцете му се промушиха под полата й, развързаха гащите й и ги смъкнаха надолу, сетне Рейф вдигна полата й нагоре и се намести между краката й. Едрото му тяло я притисна и бедрата й се разтвориха.
Прониза я болка, защото не бе готова да го приеме, ала ръцете й се вкопчиха в широкия му гръб и тя се притисна до него. Тялото й започна да подскача от мощните тласъци. Топлината му я успокои и отпусна. Ани изхлипа, ала Рейф не спря. Тя усещаше, че любимият й разбира какво изпитва тя и знае как да й помогне. Тържеството на живота, въплътено в сливането на двама души, е най-естественият начин да прогониш призрака на смъртта. Рейф нямаше да я остави да се удави в чувство за вина. Това е животът, сякаш казваше силното му тяло, кипящо от енергия. С цялата мощ на желанието си Рейф постепенно прогонваше ужасната сцена, разиграваща се отново и отново пред очите й.
Ани заспа мигновено, изтощена от бурната му страст и от силното напрежение на изминалото денонощие. Рейф я милва по косите, докато усети, че тялото й се отпуска, и самият той потъна в дълбок сън.
Дванадесета глава
— Къде отиваме? — попита тя, когато по пладне спряха да хапнат и да дадат възможност на конете да си отдъхнат.
— В Мексико. Така ще се отървем от Атуотър.
— Но не и от ловците на награди.
Той сви рамене.
— Треърн каза, че наградата за главата ти е десет хиляди долара.
Рейф повдигна вежди и подсвирна учудено. Като че ли му стана приятно. Ани не беше удряла човек през живота си, ала сега я засърбя ръката да му зашлеви един шамар.
— Вдигнали са я — каза той. — Преди беше шест хиляди.
— Кого се предполага, че си убил? — с разбуден интерес попита Ани. — Сигурно някоя важна клечка.
— Тенч Тилман. — Рейф замълча и впери поглед в хоризонта. Пред очите му бе младото сериозно лице на приятеля му.
— Никога не съм чувала това име.
— Той не беше известен човек.
— Тогава защо наградата е толкова голяма? Семейството му заможно ли е?
— Не, семейството на Тенч няма нищо общо с тая работа — промърмори Рейф. — И убийството му е само параван. Ако не беше то, щяха да ми припишат нечие друго убийство и готово. Тук не става дума за справедливост и правосъдие — просто искат да ме премахнат.
— Преди не искаше да ми кажеш истината, защото те беше страх, че ще е опасно за мен да я узная. Сега вече е все едно. Аз няма да се върна вече в Силвър Миза и няма да ми се наложи да разправям, че никога не съм те виждала и не знам кой си.
Ани беше права. Рейф я погледна как седеше изправена като свещ, със закопчана догоре блуза, като че ли се намираше в някой изискан салон, и сърцето му се сви. Какво бе сторил с тази жена? Беше я изтръгнал от живота, който тя бе избрала за себе си, и я бе повлякъл в опасното си бягство. Не можеше да я остави, защото тя щеше да признае, че е убила Треърн, и тогава мъжете, които го преследваха, щяха да предположат, че тя го познава или поне че го е виждала, че може би знае тайната му, и щяха да я застрелят като куче. Може би вече бе настъпил часът да й каже и за другите, защото го преследваха не само ловци на награди и съдии.