— Добре. Мисля, че имаш право да знаеш истината.
Тя го изгледа гордо.
— И аз мисля така.
Рейф стана и се замисли с поглед, вперен в далечината. Бяха добре прикрити от дървета и скали, над главите им прелитаха птици, чиито силуети изглеждаха черни на фона на кобалтовосиньото небе. Белоснежните върхове на планините застрашително се извисяваха нагоре.
— Запознах се с Тенч по време на войната. Беше от Мериленд, с няколко години по-млад от мен. Добър и много умен човек.
Ани търпеливо чакаше Рейф да подреди мислите в главата си.
— След падането на Ричмънд президентът Дейвис потеглил заедно с правителството към Грийнзбъроу с влак. Хазната била натоварена на друга влакова композиция. В деня, когато бе убит Линкълн, влакът на президента Дейвис успял да премине патрулите на янките и продължил на юг. Вагоните с хазната тръгнали в друга посока.
Очите на Ани се разшириха от учудване.
— Ама ти да не говориш за изчезналата хазна на Конфедерацията? — задъхано попита тя. — Рейф, ти знаеш ли къде е златото? Затова ли те преследват? — Гласът й прозвуча пискливо от вълнение.
— Не. Не е точно така.
— Какво значи „не е точно така“? Знаеш ли наистина къде е златото?
— Не знам — троснато отвърна той.
Тя дишаше учестено, бе много развълнувана. Не знаеше дали отговорът му й донесе облекчение или разочарование. Всички вестници навремето спекулираха с тайната на изчезналото злато; някои поддържаха теорията, че президентът го е скрил на тайно място, други пишеха, че офицери от разбитата армия някога са го пренесли в Мексико и набират наново войски. Говореше се, че янките са откраднали съкровището, и какво ли още не. Непрекъснато се появяваха нови версии, ала всички те се базираха единствено върху догадки. Бяха изминали шест години от края на войната, но златото на Конфедерацията все още не бе намерено.
Рейф отново се взираше в хоризонта. Изразът на лицето му бе груб и мрачен.
— Тенч е охранявал президента Дейвис. Когато стигнали Вашингтон, щата Джорджия, разбрали, че парите са в Абивил, и вагоните със съкровището се присъединили към композицията на президента. Той наредил една част от тях, около сто хиляди долара в сребро, да бъдат изплатени на някакви кавалерийски части, които от дълго време не били получавали възнаграждението си. Половината от хазната била изпратена обратно в банките на Ричмънд, а Дейвис решил да използва останалата част, за да създаде ново правителство.
Ани беше изумена.
— Как така парите са били върнати в Ричмънд? Значи ти твърдиш, че банките са получили съкровището и не са казали на никого, така ли?
— Не, вагоните не стигнали до Ричмънд. Влакът бил ограбен на около дванайсет мили от Вашингтон, Джорджия вероятно от местни хора. Забрави за златото, то не е толкова важно.
Ани никога не бе чувала някой да казва, че огромна сума от пари „не е толкова важна“, ала лицето на Рейф излъчваше суровост и тя реши да преглътне напиращите на устните й въпроси.
— Президентът Дейвис и охраната му оставили вагоните с парите в Сандърсвил, Джорджия, защото те ги забавяли прекалено много, и тръгнали към Тексас. Тенч бил в групата, останала при съкровището. Потеглили на юг към Флорида, за да не попаднат в плен. Трябвало да се срещнат с президента Дейвис на предварително уговорено място, когато ситуацията се поуталожи.
Рейф замълча. Откакто започна разказа си, не бе погледнал нито веднъж към Ани.
— Във вагоните освен парите имало и важни правителствени документи, както и някои лични вещи на Дейвис. Наближавали Гейнзвил, Флорида, когато чули, че президентът е хванат в плен. Всичко загубило смисъл и тъй като не знаели какво да правят с парите, ги разделили по равно помежду си. Всеки получил по две хиляди долара — след войната това бяха много пари. Тенч по някакъв начин се добрал до правителствените документи и до личния архив на президента Дейвис. Било го страх да не го спрат янките и да го претърсят, затова заровил парите и документите с идеята да дойде по-късно да ги прибере.
— Взел ли ги е?
Рейф поклати глава.
— Случайно се запознах с Тенч в Ню Йорк през 67 година. Беше дошъл за някакво събрание или среща, не знам точно. Аз бях там с… това няма значение.
С някоя жена, помисли си Ани, завладяна от пристъп на дива ревност. Погледна го смразяващо, ала той изобщо не се извърна към нея.
— Тенч срещнал друг негов приятел на име Били Стоун. Тримата отидохме в един клуб, напихме се и потънахме в спомени за доброто старо време. Към нас се присъедини още един мъж, казваше се Паркър Уинслоу. Той работеше за Корнелиус Вандербилт. Били Стоун се шашна, започна да го черпи и да го запознава с всички. Продължихме да се наливаме и да говорим за войната. Тенч им каза, че съм бил при Мозби, и те се съсипаха да ми задават въпроси. Не им разказах никакви подробности — и без друго повечето хора не вярваха на истината. Сетне Тенч заразправя какво е станало с хазната, каза им как е заровил дела си и архива на Дейвис и не ги е потърсил повече. Мислеше, че е настъпил моментът да иде до Флорида. Уинслоу попита колко хора знаят за документите и парите и дали някой друг знае къде са закопани. Вече ти казах, че Тенч бе пиян като кирка, прегърна ме през раменете и заяви, че старото му приятелче Маккей бил единственият човек освен него, който знаел къде са мангизите. Аз също се бях насвяткал, така че ми беше все тая дали знам или не знам къде е онова място. На другия ден, когато изтрезня, Тенч се притесни, че се е раздрънкал. Човек трябва да е откачил, за да разправя наляво и надясно, че има заровени пари, а Паркър Уинслоу бе чужд човек. Тенч изведнъж се разтревожи, начерта карта на мястото, където бе заровил парите и документите, и ми я даде. След три дни беше мъртъв.