— Адски трудно ще е да те закарам в пандиза — заразсъждава той на глас. — Извинете ме за грубия език, мадам. Колкото повече се мотаем, толкова по-кофти става. На червените може да не им харесва, че съм те вързал, щото ти ги гледа, като бяха болни. Изобщо не знаеш какви ще реши да ги върши един индианец. Говоря малко индиански и хич не ми харесват брътвежите на дъртата.
— Той няма да стигне жив до затвора — отчаяно заяви Ани. — Ще го убият по пътя.
— Ловците на награди не са проблем за мен, мадам — Атуотър впи в нея странния си, сякаш намигащ поглед.
— Не става дума за тях, има нещо друго…
— Ани, недей! — Гласът на Рейф я пресече като удар с камшик. — Ще го убият и него!
Съдията се замисли над тези думи. Ето ти нова загадка!
— Тебе какво те засяга?
— Не че ме засяга, но… — мрачно отвърна Рейф и размърда раменете си в опит да разхлаби стегнатото въже. Ръцете му бяха вързани здраво — нямаше начин да ги измъкне.
Атуотър се престори, че не е чул отговора му, и продължи:
— Ти си пречукал толкова хора. Може ли на такова копеле да му пука, че ще ме застрелят? Извинете, госпожо. Ами че подире ти се точи дълга диря от трупове, която започва от оня Тилман в Ню Йорк. Викат, че ти бил приятел отгоре на това.
— Той не е убил Тенч — възрази Ани. Мозъкът й бе парализиран. Искаше да помогне на Рейф, но не знаеше как. Атуотър седеше на петнайсетина метра от тях, а пушката му сочеше право в гърдите на Маккей. Всеки момент можеше да стреля. Вероятно възнамеряваше да го убие и да си спести неприятното пътуване до затвора. Нямаше да получи наградата, защото бе съдия, ала Маккей бе убиец и заслужаваше да бъде застрелян. Защо да си прави труда да го води на съд? — Обвинението е нагласено. Рейф е невинен.
— Няма значение — процеди през зъби Атуотър. — Маккей е пречукал и доста други хора. Можем да прибавим и гадното копеле Треърн към списъка, нали, синко? Извинете ме, госпожо.
— Рейф не е убил и Треърн — промълви Ани. Лицето й бе тебеширено бяло, посинелите й устни трепереха.
— Ани, млъкни! — изсъска Рейф.
— Аз го убих — тихо каза тя.
Атуотър повдигна вежди.
— Я виж ти! Ще ми кажеш ли как свърши тая работа, пиленце?
Ани закърши ръце, хвана я яд, че пистолетът не е в джоба й.
— Той дебнеше Рейф в колибата — мрачно каза тя. — Аз държах пистолет в джоба на полата си… Не бях хващала оръжие в ръка… Не можах да дръпна ударника…тогава той понечи да стреля и аз стрелях някак си през джоба. Полата ми се подпали. Аз го убих — изхлипа тя.
— Не го е направила тя — остро възрази Рейф. — Опитва се да ме защити. Аз го застрелях.
На Атуотър започна да му писва от цялата тая история. Изобщо не му се нравеше престъпниците да си приписват благородни пориви. Не им подобаваше.
Доста жени се опитваха да поемат вината на мъжете си — законът се отнасяше с по-голямо снизхождение към тях. Много малко жени отиваха в затвора. Но в този случай докторката май наистина беше виновна, защото историята с подпалената пола му се стори достоверна. Не, Маккей се опитваше да поеме вината, защото искаше да я защити.
Докторката призна, че е извършила убийство, и Атуотър като служител на закона бе длъжен да предприеме нещо. Работата съвсем се заплете. Той помисли как да постъпи, сетне сви рамене и заяви:
— Убийството е станало случайно. Освен това вече казах, че Треърн беше гадно копеле и не съжалявам за смъртта му. Извинете, госпожо.
Рейф с облекчение затвори очи. Атуотър се навъси.
Ани пропълзя по-близо до него и го погледна право в очите. Съдията предупредително поклати глава и се прицели в Рейф. Джакали измърмори злокобна заплаха по адрес на Атуотър.
— Рейф не е убил Тенч. Работата е съвсем друга. — Съдията се обърна към нея. Ани забеляза гневния поглед на Рейф, но не му обърна внимание. Той не искаше да вкарат и Атуотър в капана и да излагат живота му на опасност. Благородният порив на Рейф бе обясним, ала този път Ани реши да престъпи волята му и да действа на своя глава.
Започна от самото начало. Докато разказваше за хода на събитията, цялата история й се стори толкова невероятна, че тя започна да се запъва и да заеква. Кой ще повярва на тая приказка? И най-доверчивият човек ще се убеди в истинността на случилото се, само като види документите, а Атуотър изобщо не й се стори доверчив. Той гледаше ту към Ани, ту към Рейф. Тя изтръпна, като видя как се променя изразът на лицето му — сигурно съдията си мисли, че се подиграват с него. Клепачът му увисна още повече и покри изцяло окото му.
След като Ани завърши разказа си, той я изгледа подозрително и изсумтя. Сетне се извърна към Рейф и му метна поглед, който не предвещаваше нищо добро.