Минах по още един мост, прехвърлен над по-малка река; води бяха залели дървените пристани и стълбове, които машина приковаваше с адски грохот. На корабче, закотвено недалеч, се бяха разположили двамина мъже — седнали в плетени столове, те ловяха риба и пиеха бира. Навлизах все по-навътре в претовареното градско движение. Нищо не се случваше, дори проститутките, вече заели позиции за вечерта, не ме закачаха. Изпитвах силен глад, пиеше ми се нещо, ала не смеех да се отбия в някое заведение.
Настъпи нощта. Все още не се случваше нищо. Разочарован, изнурен и измъчен, аз взех такси до Дома на младия пътник, което напълно погълна парите ми за из път. Когато пристигнах, семейството на пастора тъкмо се канеше да търси съдействието на полицията, за да ме издирят.
На другата сутрин потеглихме за Швеция в един от допотопните вагони с дървени пейки и открити площадки на безкрайно дълъг, допълнително композиран влак. Валеше като из ведро. Застанал под дъждовните струи, оглушен от тракането на колелата, аз крещях и правех маймунджилъци, за да привлека нечие внимание, за предпочитане на момиче. Така буйствах в продължение на часове. На ферибота ме осени идеята да скоча в морето, но се уплаших да не попадна във витлата. Когато наближи да се мръква, аз се престорих на пиян, затъркалях се по пода, имитирайки гадене и повръщане. В края на краищата едно кръглолико луничаво момиче се намеси, хвана ме за косата, разтърси ме силно и най-строго ми заповяда да престана с номерата си. Веднага я послушах, мушнах се в един ъгъл, където изядох портокал и заспах. Когато се събудих, вече бяхме в Сьодертелйе.
Нощем често пътувах до Берлин в своите сънища. Но в тях ми се явяваше не истинският Берлин, а някакво негово подобие сякаш в постановка: безкраен, угнетителен град с осаждени монументални сгради, църковни кули и паметници. Пробивам си път сред несекващ поток от транспортни средства, заобиколен от неизвестен и все пак добре познат свят. Изпитвам едновременно ужас и наслада, разбирам прекрасно накъде съм тръгнал — търся кварталите отвън мостовете, онази част на града, където нещо трябва да се случи. Крача по стръмен хълм, между къщите застрашително бръмчи самолет, най-сетне излизам на брега на реката. От водата, заляла тротоара, изкарват с кран трупа на кон, огромен като кит.
Любопитството и страхът ме пришпорват нататък, трябва да стигна навреме за началото на публичните екзекуции. Срещам своята покойна жена, нежно се прегръщаме и отиваме в хотел, за да утолим любовния си глад. Тя пристъпва до мен бързо и леко, прехвърлил съм ръка през бедрата й. Улицата е осветена ярко, макар слънцето да е забулено в омара. Небето чернее, раздвижено от облаци. Едва сега разбирам, че съм попаднал в забранените квартали, където се намира Театърът с вероятната постановка.
Три пъти се бях опитвал да пресъздам града от моя сън. Най-напред написах радиопиеса, назована „Градът“. В нея става дума за голям град, обхванат от упадък, чиито къщи се рушат, а улиците са разровени като от мини. Няколко години по-късно заснех „Мълчанието“, филм, в който две сестри и едно малко момче се озовават в огромен, войнствен град — жителите му там говорят на неразбираем език. Последният ми опит беше „Змийско яйце“. Този мой творчески неуспех се дължи преди всичко на това, че нарекох града Берлин и фиксирах действието през 1920 година. Неразумно и глупаво! Ако бях възстановил Града от моя сън, Града, който не съществува и въпреки всичко е поразително реален със своите миризми и шум, ако бях пресъздал именно този Град, аз, от една страна, щях да разполагам с неограничена свобода и да се чувствувам като у дома си, а от друга — и това е най-важното — щях да успея да въведа зрителя в чужд, ала все пак и тайнствено познат нему свят. За нещастие аз се изкуших да отразя впечатленията си от онази лятна вечер в Берлин в средата на 30-те години, вечер, в която нищо не се бе случило. В „Змийско яйце“ представих един Берлин, който никой не разпозна, дори и аз самият.
12
След изнурителна борба за постигане на целта си баща ми бе назначен за енорийски пастор на „Хедвиг Елеонора“ в Стокхолм, където бе постъпил като викарий през 1918 година. Семейството ни се премести в неговата служебна квартира на четвъртия етаж в сградата на Стругатан 7, срещу самата църква. Получих голяма стая с изглед към Юнгфругатан и Йостермалмските подземия от XVIII век, към старинните комини на площад Йостермалм. Пътят ми до училище се съкрати значително, имах собствен вход в дома и по-голяма свобода.