Брат ми направи опит за самоубийство, сестра ми — принудителен аборт по семейни съображения, аз избягах… Родителите ни живееха в постоянна и нескончаема криза. Изпълняваха задълженията си, напрягаха докрай сили, умоляваха Бог да бъде милосърден. Техните норми, оценки, традиции не помагаха, нищо не помагаше. Драмата ни се разиграваше на открито, пред погледите на всички, върху ярко осветената сцена на пасторския дом. Страхът материализираше онова, което го бе породило.
Получих няколко професионални задачи: Брита фон Хорн и нейната Драматическа студия ми предоставиха възможност за работа с професионални актьори. Организацията на т.нар. „народни паркове“ ми възложи поредица от представления за деца, а освен това създадох и свой малък театър в Дома на гражданина. Спектаклите ни бяха предназначени главно за деца, но направихме опит да поставим „Призрачна соната“ на Стриндберг. Актьорите бяха професионалисти, полагаше им се възнаграждение по 10 крони на вечер. След седем представления тази авантюра приключи.
Потърси ме член на пътуваща трупа и ми предложи да поставя „Бащата“ на Стриндберг с него самия в главната роля. Щях да пътувам с трупата като реквизитор и осветител. Уж имах намерението да се явя на бездруго просрочения изпит по история на литературата, но изкушението бе прекалено голямо: сложих край на следването си, скъсах с Мария и се отправих на турне с трупата на Юнатан Есбйорнсон. Премиерата се състоя в малък град в Южна Швеция. На призива ни да я посетят се отзоваха 17 души, които си бяха купили билети. Рецензията в местния вестник беше унищожителна. На другата сутрин трупата се разпадна. Всеки трябваше да се завърне откъдето бе и както може. Всичко, с което разполагах, беше едно твърдо сварено яйце, половин франзела и шест крони.
Човек трудно може да си представи по-жалко завръщане. Мария не скриваше триумфа си: беше ме съветвала да не тръгвам. Не скриваше и своя нов любовник. Няколко нощи прекарахме тримата в нейната тясна квартира. След това бях изхвърлен от там с насинено око и изкълчен палец. Нашият импровизиран „троен брак“ беше омръзнал на Мария, а съперникът ми се оказа по-силен от мен.
По онова време работех като асистент-режисьор в Операта, всъщност безплатно. Едно мило момиче от кордебалета ме приюти при себе си и няколко седмици ме хранеше. Майка й готвеше и ме переше. Язвата ми заздравя и получих възможността да суфлирам на спектакъла „Орфей слиза в ада“ срещу тринадесет крони на вечер. Така можах да си намеря стая на Лил-Янсплан и поне веднъж дневно да хапвам по-солидно.
Съвсем неочаквано написах дванадесет пиеси и една опера. Клас Хугланд, ръководител на Студентския театър, ги прочете и реши да постави „Смъртта на Каспер“ (нахално плагиатство на Стриндберговата пиеса „Каспер и последния ден на Сирница“ и старинната драма „Енвар“ — обстоятелство, което обаче никак не ме смущаваше).
Премиерата мина успешно, в „Свенска Дагбладет“ дори се появи рецензия. На последния спектакъл в партера седяха Карл Андерш Дюмлинг, новият шеф на „Свенск Филминдустри“, и Стина Бергман, придружени от завеждащата отдела за сценарии. На следващия ден Стина ме покани да я посетя и аз получих договор за една година, собствен кабинет с писалище, стол, телефон и изглед към покривите в района на Кунгсгатан. Заплатата ми възлизаше на 500 крони месечно.
Станах уважаван човек с постоянна месторабота, който всеки ден в едно и също време заема място пред писалището си, за да редактира сценарии, да съчинява диалози и анотации за бъдещи филми. Под компетентното и майчинско ръководство на Стина работеха петима сценаристи „негри“. Сегиз-тогиз в нашия отдел се появяваше по някой режисьор, най-често Гюстав Муландер, винаги приветлив от разстояние. Направих сценарий за годините на моето ученичество. Муландер го прочете и препоръча да влезе в производство. „Свенск Филминдустри“ купи сценария ми, за който получих пет хиляди крони — огромна сума! За режисьор бе определен Алф Шьоберг, от когото се възхищавах. Успях да получа разрешение за участие в снимките — взеха ме за скриптер. От страна на Шьоберг бе проява на великодушие, загдето прие предложението ми, тъй като дотогава не бях участвал в снимки и нямах никаква представа за задълженията на скриптера. Разбира се, бързо се превърнах в мъчител и товар за всички. Често забравях за какво са ме цанили и непрекъснато се бърках в работата на режисьора. Шъткаха ми, аз се затварях в един килер и плачех от яд, но не се предавах: възможността да се уча от майстор беше неограничена.
Бях се оженил за Елсе Фишер, приятелка от пътуващата трупа. Считаха я за доста талантлива танцьорка и хореографка — мила, умна жена с чувство за хумор. Живеехме в двустайно апартаментче в Абрахамсберг. Седмица преди сватбата избягах от нея, но се върнах. Един ден преди Бъдни вечер на 1943 година ни се роди дъщеря.