Не познавам оня, който съм бил преди четиридесет години. Отвращението ми към него е толкова дълбоко, а механизмът за потискането му винаги е действал дотам успешно, че наистина с огромно усилие успявам да извикам в паметта си този образ. Фотографиите ми оказват слабо съдействие. Те отразяват просто един маскарад, един маскарад, пуснал дълбоки корени. Ако ми се струваше, че ме атакуват, аз се зъбех като изплашено куче. Не се доверявах никому, не обичах никого, никой не ми бе нужен. Бях обсебен от секс и това ме тласкаше към изневери и насилени постъпки, постоянно ме измъчваше желание, примесено със страх, тревога, угризения.
И така бях самотен и разсеян. Работата в театъра водеше до известно облекчение в напрегнатостта, която ме напускаше единствено в кратките минути на алкохолно опиянение или оргазъм. Знаех, че притежавам способността да уговарям хората, да ги карам да правят онова, което аз искам, знаех, че имам някакво външно обаяние, което съм в състояние да включвам и изключвам по собствено усмотрение. Знаех, че съм надарен да внушавам страх и да предизвиквам душевни терзания, защото от детските си години бях твърде добре запознат с механизмите, задвижващи страха и съвестта. Казано накратко, притежавах власт, но не и умението да й се наслаждавам.
Твърде смътно усещахме, че някъде съвсем близо до нас бушува световна война. Когато американските армади прелитаха над Пролива, шумът от моторите на самолетите им заглушаваше гласовете на актьорите. Хвърляхме по някой бегъл поглед върху едрите заглавия на вестниците, за да насочим вниманието си към материалите, посветени на културата и на театъра. Нахлуването на бежанци, които се прехвърляха в страната ни през Пролива, предизвикваше у нас не повече от разсеян интерес.
Понякога си задавам въпроса: какво всъщност представляваха нашите спектакли? Разполагам с неголяма купчина снимки и пожълтели вестникарски изрезки. Репетиционният период беше кратък, подготовката — също. В крайна сметка ние поднасяхме масова продукция, скалъпена набързо. Мисля обаче, че това не беше лошо, че дори беше полезно, че е нужно младежта да получава непрестанно нови задачи. Инструментите, с които разполагаш, трябва постоянно да се изпробват и закаляват. Техниката се постига посредством тесен и здрав контакт с публиката. През първата си година там поставих пет пиеси. И макар резултатът от тази моя работа сигурно да бе съмнителен, полза от нея имаше. Нито аз, нито моите другари разполагахме, по понятни причини, с достатъчен човешки опит, за да разберем изцяло проблематиката в драмата „Макбет“.
Веднъж се връщах от театъра късно нощем. И внезапно ме осени как трябва да се реши сцената с вещиците в края на трагедията. Макбет и лейди Макбет са в леглото си, тя е потънала в дълбок сън, той е полубуден. По стената трескаво танцуват сенки. От пода до самото легло изникват вещиците, те се сплитат в кълбо, шепнат си, хихикат. Телата им се гънат като водорасли в река. Зад сцената някой удря по клавишите на разстроено пиано. Макбет е извърнал глава, коленичил в леглото, без да вижда вещиците.
Застинах насред тихата улица, не помръдвах и си повтарях: „Аз съм талантлив, дявол да го вземе, може би съм дори гениален.“ От чувствата, които ме обзеха, направо ми се замая главата, обля ме гореща пот. Въпреки всички злощастия, които ме преследваха, не ми липсваше увереност в мен самия — една челичена опора, придържаща отломките на моята душа, готова да рухне без остатък.
В общи линии аз се опитвах да подражавам на учителите си — Алф Шьоберг и Улуф Муландер, крадях от тях всичко, което можех, за да скърпвам своите собствени творения. Относно теорията за театъра нямах никакво или почти никакво понятие. Е, бях чел, разбира се, нещичко от Станиславски, тогава моден сред дейците на театъра, но не го разбирах кой знае колко или може би не исках да го разбера. Нямах никаква възможност да се запозная с театралното изкуство в чужбина, бях самоук в най-прекия смисъл на тази дума, направо селски гений.
Ако някому бе хрумнало да пита мен и моите другари защо толкова се стараем, надали щяхме да бъдем в състояние да отговорим. Играехме просто защото играехме. Някой трябваше да стои на сцената с лице към хората, седнали в тъмната зала. А това, че такива „някои“ се бяхме оказали тъкмо ние, считахме просто за чист шанс. Дейността ни служеше като чудесно училище, като школа. Резултатите от нея сигурно бяха доста спорни. Защото, обзет от горещото желание да бъда Просперо, аз най-често крещях като Калибан.