Захвана да ме преследва уважаваният в най-висша степен и от мен Улуф Лагеркранц. Когато впоследствие той стана „гуру“ по въпросите на културата във вестник „Дагенс Нюхетер“, нападките му придобиха направо гротескен характер. За „Усмивките на лятната нощ“ например бе писал следното: „Оскъдно въображение на пъпчив юноша, безсрамни копнежи на незряла душа, безгранично презрение към художествената и човешката правда — ето факторите, създали въпросната «комедия». Изпитвам срам, загдето я гледах.“
Днес тези думи звучат забавно, дори куриозно. По онова време обаче те бяха като отровна стрела, която ми причини мъка и страдание.
Торщен Хамарѐн, мъжественият, весел човек, в продължение на години беше преследван от един гьотеборгски критик. И ето, по време на представление на „Бишон“, една негова високо оценена и ведра постановка, той съзрял възможност за отмъщение. В антракта, когато публиката, буквално изтощена от смях, вече се насочвала към изхода на залата, той излязъл на сцената и помолил публиката за минутка внимание. Без да бърза, със съответно красноречиви паузи, с нужната мимика, започнал да чете убийствената рецензия за спектакъла. Зрителите го възнаградили с бурна демонстрация на своите симпатии към него. Откритото преследване от страна на критика било прекратено, но го заменил по-изтънчен тормоз: оскърбеният автор на рецензията се заел да срива със земята съпругата на Хамарѐн, актриса, и нейните най-близки колеги в театъра.
Понастоящем съм си изработил отношение на учтивост, да не кажа на подмазвачество, спрямо моите съдници. Веднъж насмалко не съсипах от бой може би най-наглия сред тях. Още преди да съм замахнал, възнамерявайки да го цапардосам, той се свлече на пода сред куп нотни пюпитри. Трябваше да платя глоба в размер на пет хиляди крони, но бях убеден, че парите не са отишли напразно, защото вестникът нямаше повече да му позволи да пише отзиви за мои спектакли. И, разбира се, сбърках. Той изчезна само за няколко години, а сега отново е на линия и продължава да лее несекваща жлъч върху плодовете на усилията, които полагам в напреднала възраст.
Дойде дори в Мюнхен, та верен на своя дълг, да изпълни и там задълженията си на палач. Една пролетна вечер го зърнах на Максимилианщрасе, пиян-залян, в тънка бяла тенис фланелка и прекалено тесни кадифени панталони. Бръснатата му глава клюмаше безутешно, той се тикаше в минувачите, очевидно желаейки да завърже разговор, но те с отвращение го отблъскваха. Сигурно зъзнеше и му се гадеше.
Обзе ме някакъв моментален подтик да пристъпя към този нещастник и да му протегна ръка — може би щяхме да се помирим, та нали бяхме квит, защо да не сложим край на нашата люта ненавист, още повече, че от онази случка бяха минали толкова години. Тутакси обаче се разкаях за своето сантиментално намерение. Това е Смъртен враг. И следва да бъде унищожен. Вярно, сега той унищожава сам себе си със своите сквернословия, но аз се надявам да потанцувам на гроба му с пожеланието навеки да се продъни в ада, където ще може да си прекарва времето в четене на своите собствени рецензии.
Доколкото животът се състои преди всичко от противоречия, искам веднага да заявя, че театралният критик Херберт Гревениус е един от най-скъпите ми приятели. Срещаме се почти всеки ден в Драматичния театър; днес, когато пиша тези редове, той е на 86 години, но както преди е любезно ироничен и както преди пуши своите задължителни петдесет цигари дневно.
В началото на моя път са застанали двама неподкупно строги ангели — Торщен Хамарѐн и Херберт Гревениус. От първия усвоих занаята, от втория — известна систематичност в мисленето. Те ме пощипваха, иронизираха, хокаха.
Страдах безкрайно заради унищожителните критики и други подобни публични унижения. Гревениус ми казваше: „Представи си черта, теглена с тебешир. От едната й страна си застанал ти, а от другата — твоят критик. И двамата правите фокуси, за да забавлявате публиката.“ Това помогна. В една моя постановка играеше гениален, но пропил се актьор. Хамарѐн подметна, след шумно изсекване: „Помисли си колко често от задниците на трупове израстват лилии.“ Гревениус бе гледал един от моите по-ранни филми и гневно твърдеше, че в него сякаш има дупка по средата. Опитвах се да защитя произведението си, пояснявайки, че актьорът е трябвало да пресъздаде образа на посредствеността. Гревениус обаче не се предаваше: „На посредствеността не бива да се поверява ролята на посредственост, на вулгарната жена — тази на вулгарна жена, на надутата примадона — на надута примадона.“ Хамарѐн казваше: „Някаква дяволия става с тези артисти. Тъкмо придобиват собствена физиономия след години на пиянство, и си загубват паметта.“