Зрителите крещяха, стареещата жена, застанала на безмилостно осветената сцена, още веднъж трогна сърцата на своите верни обожатели: театърът като чудо. С присъщото на младостта безпощадно любопитство зяпах този спектакъл в спектакъла. „Студените хора лесно изпадат в сантименталност“, казах сетне на Гун, след което се качихме на Айфеловата кула, та един вид да се разпишем, че сме били там.
Преди театъра бяхме обядвали в изискан ресторант точно срещу „Одеон“. В последвалите часове ястието от бъбреци, фламбирани във вино, бе преминало няколко промеждутъчни етапа и тъкмо когато бяхме на самия връх на Кулата, любувайки се оттам на знаменитата панорама, безчетната армада бактерии, които обитават бъбреците, подхвана атака. И аз, и Гун бяхме обзети от страхотни колики, хвърлихме се към асансьорите. Там обаче видяхме огромни плакати, оповестяващи, че поради стачка в подкрепа на продължителната борба на работниците по чистотата асансьорите няма да работят в продължение на два часа. Трябваше да слезем по спираловидната стълба — нямаше никаква възможност да предотвратим катастрофата. Учудващо услужлив шофьор на такси постла на задната седалка вестник и откара вонящата, полуприпаднала двойка в хотела, където прекарахме следващите денонощия в пълзене от леглото до тоалетната, редувайки се и заедно в прегръдка с клозетната чиния. Дотогава свенливостта в нашата любов не ни позволяваше да се ползваме от удобствата на банята. Когато имахме потребност, ние се измъквахме на пръсти в далеч по-скромния санитарен възел, разположен в коридора. Сега скромността бе отхвърлена от раз. Въпросните физически терзания определено ни сближиха още повече.
Сценарият на Вилгот Шьоман бе завършен и той замина за Швеция. Предоставени сами на себе си, ние остро чувствахме неговото отсъствие. Фактически повод за пребиваването си в Париж вече нямахме. Времето се захлади. Градът потъваше в мъгла, която не ми даваше възможност да наблюдавам Айфеловата кула от моето убежище под покрива на хотела. Написах пиеса, озаглавена „Голият Йоаким“ — за един режисьор от нямото кино, последовател на Мелиес. Под прозорците на мизерното му ателие влачи води бездънен канал. Той хваща говореща риба, къса със семейството си и разказва приказки за това, как веднъж на Айфеловата кула й омръзнало да е все Айфелова кула и тя напуснала своето място, за да се премести в Ламанша. После обаче започва да изпитва угризения на съвестта и се завръща. А Йоаким става член на някаква секта, превърнала самоубийството в ритуал с дълбок смисъл и значение.
Единственият наличен екземпляр от тази пиеса предадох — обзет от пристъп на някаква безумна надежда — в Драматен, където изчезна безследно, може би за добро.
Безцелно скитахме из града, нарочно се губехме, преоткривахме познати места, отново се лутахме където ни видят очите. Слизахме до шлюзовете на Марна, Порт-Оретьой и Лапи. Намерихме Отел дю Нор и неголемия увеселителен парк в гората Венсен.
Изложба на импресионистите. „Кармен“ на Ролан Пти. Баро като господин К. в „Процесът“: непсихологически стил на игра, чужд на нас, но привлекателен. Серж Лифар, престарялото чудовище в „Следобедът на един фавн“, тлъст разпътник с полуоткрита мокра уста, излъчващ безсрамно всички грехове на 20-те години. Коцертът на Равел за лява ръка в една съботна вечер в Театъра на Шанз-Елизе. Мога да продължа още: „Федра“ на Расин, в приглушен ключ, но все пак неистова, „Осъждането на Фауст“, Берлиоз в Гранд-Опера с използване на всички средства, балетите на Баланчин, Синематеката — удивителният господин Ланглоа с ивица кир върху снежнобялата якичка. Даваха „Полуда“ и „Затвор“, приеха ги радушно, гледах филми на Мелиес и френски неми фарсове, „Жюдекс“ на Фьоайд и „Страници от дневника на Сатаната“ на Дрейер. Наслагваха се изживявания върху изживявания. Неутолим глад.
Една вечер отидохме в театър „Атене“, за да гледаме Луи Жуве в пиеса на Жироду. На предния ред, малко встрани от нас, седеше Елен. Тя се обърна към нас с усмивка. Ние избягахме. Един адвокат в светлосин костюм и червена вратовръзка пристигна като пратеник на роднините на Гун, за да я уговори да се съгласи на споразумение. Тя трябваше да обядва с него. Застанал до прозореца на хотелската стая, аз гледах как двамата се отдалечават по улица Сент-Ан. Гун носеше обувки с много високи токчета, стърчеше над дребничкия и жестикулиращ адвокат. Тънката черна рокля се плъзгаше по бедрата й и тя докосна с ръка късо подстриганите си пепеляворуси коси. Не ми се вярваше, че ще се върне. А когато се появи отново преди мръкване, разстроена и напрегната, на устата ми имаше само един въпрос, който повтарях с настойчивостта на маниак: „Чука ли се с адвоката? Легна ли с него? Признай, че си го сторила! Знам, че е така.“