Не след дълго страхът щеше да материализира онова, което го беше породило.
В един леденосив декемврийски ден ние се нанесохме в пансион на булевард Страндвеген, където обаче по силата на кодекса на шведските хотели не можехме да заемем обща стая.
Заплашена, че ще й бъдат отнети децата, Гун твърде бързо падна духом и се завърна при съпруга си във вилата на остров Лидингьо, а той бе имал достатъчно време, за да измисли ефективен начин за отмъщение. Аз трябваше да замина за Гьотеборг, където ми предстоеше да завърша последната постановка по сключения от мен договор.
Бяха ни забранили да се срещаме, да говорим по телефона, да си пишем. Всеки опит за контакт увеличаваше риска на Гун да й бъдат отнети децата. В онези времена законът беше много строг спрямо майката, „избягала от семейния дом“. Успях да наема миниатюрно жилище (разполагам с него и до ден-днешен), където се пренесох — с четири грамофонни плочи, мръсно бельо и една пукната чаша за чай. Обзет от мъка, написах сценарий за филм с название „Лятна игра“, либрето за още един сценарий и пиеса, която впоследствие някъде загубих. Носеха се слухове, че не след дълго производството на филми ще бъде прекратено в знак на протест от страна на продуцентите срещу наложения от държавата данък върху забавленията. За мен подобна акция би означавала финансова катастрофа, тъй като издържах две семейства.
Скоро след Коледа Гун се изтръгна от веригите на униженията и отказа да се придържа към правилата, налагани от съпруга й. Наехме — срещу ужасно голяма сума — четиристаен мебелиран апартамент на последния етаж в красива старинна къща в Йостермалм и заживяхме там всички вкупом: аз, Гун, двете й синчета, бавачката финландка. Гун беше без работа и сега трябваше да издържам три семейства.
Събитията, които последваха, могат да се изразят с няколко изречения. Гун забременя, в края на лятото бе преустановено производството на филми, уволниха ме от „Свенск Филминдустри“, а подир два неуспешни поредни опита за изява във възобновения театър Лоренс Мармстед, където ме цаниха за художествен ръководител, бях изгонен и оттам.
В една есенна вечер телефонира мъжът на Гун и предложи примирие вместо процес, възможност да си уредим отношенията без война. Поиска от мен разрешение да поговори с нея на четири очи — в случай, че постигнат споразумение, те заедно ще идат при адвоката, за да изготвят договор. Забраних на Гун да се среща с него насаме. Но тя беше непреклонна: така нежно и смирено разговарял с нея по телефона, само дето не плакал. Вечерта той пристигна да отведе Гун с колата си. Тя се върна у дома в четири часа сутринта — каменно лице, уклончиви отговори. „Умирам за сън — ще говорим утре и през всички останали дни.“ Отказах да я оставя на мира и настоях да ми обясни какво се бе случило. Гун ми каза, че мъжът й я откарал в гората Лил-Янс и там я изнасилил. Оставих я сама и хукнах навън, където ми видят очите.
Така и не разбрах какво бе станало в действителност. Навярно не е имало физическо насилие в прекия смисъл на понятието. Възможно е той да е използвал метод за психологически натиск: ако преспиш с мен, ще получиш децата.
Не знам как е било. Гун беше бременна в четвъртия месец. Държахсе като ревниво хлапе, тя бе самотна, изоставена, лишена от подкрепа. Има живи картини, притежаващи цвят и звук, които завинаги са вмъкнати в прожекционния апарат на душата и точат своята лъкатушеща лента през целия ти живот, съхранявайки неизменно своята отчетлива, все така обективна яснота. И само собственото възприятие неумолимо и безжалостно се движи в посока към истината.
За по-малко от час се изпари илюзията, че кризата може да се преодолее с общи усилия. Разбирахме, че това е началото на края, макар все още да бяхме вкопчани един в друг, правейки отчаян опит за помирение.