Междувременно над нашите отношения надвиснаха облаци: демоните на ревността спрямо нейното минало извършваха пъкленото си дело. Преместих се да живея в малък хотел, разположен на горните етажи в сградата, където се помещаваше Сьодра Театерн и откъдето се откриваше изглед към простора на Ладугорд и гората Лил-Янс. И там, в пристъп на извънредно дълбока меланхолия, написах сценария за един филм, който впоследствие получи названието „Вечерта на комедиантите“.
Тъй като нито един театрален директор в столицата не желаеше да се възползва от моите услуги, аз приех предложението на Градския театър в Малмьо, където поканиха и Хариет. Без каквото и да било съжаление ние се пренесохме в тристаен апартамент в новозастроената част на Малмьо край пътя за Лилхамн. Купих най-необходимото за мебелирането му, обзаведохме криво-ляво жилището и се явихме в театъра.
Външното впечатление, което правеше Градският театър в Малмьо, беше респектиращо: опера, балет, оперета и драма в мирно съвместно съжителство на две сцени; едната прекалено голяма, със зала за 1700 зрители, наричаха „Дюдюкане“, а другата, прекалено малка (за 200 души) — „Освиркване“. Сградата беше резултат от неразрешения конфликт между идеите на Пер Линдберг за монументален народен театър със сцена-арена и демократично разположени места за зрителите и мечтата на Кнут Стрьом за творческа институция, представяща сценографски визии в духа на Майерхолд и Райнхард. Акустичните проблеми бяха също така трудно преодолими. Концертите само с оркестър страдаха от пълна липса на резонанс, драматическите постановки — от необходимата широка авансцена (22 метра), операта и оперетата — от отдалеченост между изпълнители и зрители, балетът — от железните релси, монтирани в пода на сцената. Този театър чудовище разполагаше със сравнително многобройна, но зле платена трупа, която осъществяваше по двадесет постановки годишно. Директорът Ларш-Леви Лаестедиус, чиято власт беше неограничена, водеше потеклото си по права линия от знаменит протестантски проповедник. Беше ерудиран, опитен, дързък и маниакално високомерен — наистина впечатляваща комбинация за един директор на театър.
Осемте години, които прекарах в Градския театър в Малмьо, се оказаха най-хубавия период в живота ми до онзи момент. През зимата осъществявах три спектакъла, през лятото — един или два филма. Ръцете ми бяха развързани; може да се каже, че сложих край на всякакъв личен живот и се посветих изцяло на общите усилия на трупата да осигури представления на добро равнище за това наше чудовище. Тъй като не бях обременен с никакви административни задължения, аз имах възможност да се посветя изцяло на овладяване тайните на моята професия.
Театърът започна да привлича все по-широк интерес, големите актьори започнаха да схващат предимството на възможността зиме да играят в добри постановки, а лете — във филми на Бергман. Ансамбълът набираше сили и ние се одързостихме да атакуваме нови върхове на световната драматургия.
Ако някому бе хрумнало да ни запита защо се занимаваме с всичко това и от какви цели се ръководим, сигурно нямаше да можем да му отговорим.
Изобщо не мога да си припомня нито една политическа, религиозна или интелектуална задача, която да съм се чувствал длъжен да отразя в някой от тринадесетте спектакъла, осъществени от мен в Малмьо. Знаех, че театърът има нужда от репертоар и че на голямата сцена е безполезно да се поднася „хайвер за бедни“. Програмата трябваше да се изгради от произведения със силен заряд, художествено убедителни.
От голяма важност бе също така самото помещение да се пригоди за театрална игра. Посредством експерименти ние открихме в сценичното пространство благоприятно място от гледна точка на акустиката и оптиката — около метър навътре от будката на суфльора. От това място можеше да се осъществява движение на няколко метра встрани и на два-три метра в дълбочина; получаваше се правоъгълник с ширина около шест метра и дълбочина — четири. Извън пределите на тази „игрова плоскост“ възможностите на актьора да въздейства върху зрителя се намаляваха с катастрофична бързина. По този начин на сцената, чиято ширина бе 22 метра, а дълбочината й — 36 („въртящият се кръг достига половината разстояние до Юстад“), се очертаваше пространство за игра в размер не повече от 24 квадратни метра.