Веднъж Алф Шьоберг разказваше, че никога не е използвал линийка или сантиметър, за да нарисува повърхността на сцената при нахвърлянето на скица за разположението на детайлите в една картина. Ръката му знаела точните пропорции.
И така, той останал в Къщата от дебюта си като емоционален млад актьор (неговата учителка Мария Шилкнехт казваше за него: беше извънредно талантлив млад актьор, но толкова мързелив — че предпочете да работи като режисьор). И не напусна Къщата до самата си смърт, гастролира два-три пъти в други театри, но остана в нея — в пределите на Драматен той бе едновременно властелин и затворник. Мисля, че не съм срещал друг човек, изпълнен с толкова много вътрешни противоречия: лицето му напомняше маска на палячо, изцяло контролирано от силна воля и безскрупулен чар. Зад тази съзнателно изградена фасада обаче съжителстваха бурно или хармонично социалната несигурност, интелектуалното страдание, самопознанието, собствените заблуди, смелостта и страхливостта, черният хумор и жестоката сериозност, мекотата и грубостта, нетърпението и безкрайната търпеливост. Подобно на толкова други режисьори и той играеше ролята на режисьор. И тъй като бе талантлив актьор, изявата му убеждаваше: фантазьор и практик.
Аз лично никога не съм мерил ръст с Шьоберг. В театъра той ме превъзхождаше, факт, който бях приел спокойно, без огорчение. Тълкованията му на Шекспир считах за съвършени. Към тях нямах какво да прибавя, той знаеше повече от мен, бе прозрял по-надълбоко и бе пресъздал онова, което бе видял.
Щедростта му често се натъкваше на дребнава и злостна критика. Не подозирах, че се е чувствал дотам засегнат от заядливостта на разни сивкави до невзрачност особи.
Особено поразен бе той от нашата провинциална културна революция. За разлика от мен Шьоберг бе политически ангажиран и говореше за театъра като за оръжие. Когато движението се развихри и в Драматен, той бе готов да застане на барикадите редом с младите. Огромно бе огорчението му, когато трябваше да прочете, че Драматен трябва да се срине до основи, да се опожари, а Шьоберг и Бергман — да се обесят на часовниковата кула на площад Нюбруплан.
Не е изключено някой ден храбър изследовател да дръзне да проучи как събитията от шестдесетте години пряко и косвено ощетиха нашата култура. Не е изключено, но не е вероятно. Разочаровани революционери продължават да седят, вкопчени в писалищата си по разни редакции, и с печал твърдят, че „обновлението ни се размина“. Те така и не могат да разберат (пък и как биха могли), че техният принос бе смъртен удар срещу едно развитие, което в никакъв случай не бива да се откъсва от корените си. В други страни, където различни идеи се обсъждат успоредно, традицията и образованието не бяха ликвидирани. Това стана само в Китай и Швеция, където творците и педагозите бяха подложени на издевателства и унижения.
Самият аз, пред очите на сина си, бях изгонен от Държавното театрално училище. Когато заявих, че младите питомци там трябва да усвоят техниката на актьорската игра, за да могат да внушават революционните си послания, те размахаха малката червена книжка и ме освиркаха, подмазвачески подкрепяни от тогавашния ректор на училището, Никлас Бруниус.
Младите се организираха бързо и ловко, завзеха медиите и обрекоха нас, по-възрастните и износените, на жестока изолация. Лично аз не страдах от пречки в работата си. Имах публика в чужбина, тя ме обезпечаваше финансово и поддържаше у мен добро самочувствие. Отнасях се с презрение към този фанатизъм, който бях вкусил в детството си: същият емоционален бълвоч, само по-различен по съдържание и съставки. Вместо да повее свеж вятър, у нас се въдвориха деформации, сектантство, нетолерантност, страхливо подмазвачество и злоупотреби с властта. Моделът оставаше непроменен; идеите се бюрократизираха и корумпираха. Понякога нещата се развиват бързо, понякога — в продължение на столетие. През шейсет и осма всичко стана сякаш светкавично. Щетите, които бяха нанесени за кратко време, бяха поразителни и трудно възстановими.
През последните години Алф Шьоберг осъществи няколко грандиозни замисъла. Преведе и обработи „Блага вест за Мария“ на Клодел, направи от тази творба забележителен спектакъл. Поднесе „Галилей“ на Брехт, иззидан сякаш от масивни каменни късове. И накрая — „Училище за жени“, игриво, стегнато, с наситена тоналност и в трактовка, лишена от сантименталност.