Баба живееше през по-голямата част от времето в Упсала, но притежаваше красива лятна къща в Даларна. Когато – едва 30-годишна – останала вдовица, тя разделила разкошното жилище на „Тредгордсгатан“ на две половини и се настанила в пет стаи, кухня и помещение за прислуга. В момента на моята поява на белия свят баба обитавала тази част от предишния си дом сама, в компанията единствено на фрьокен10 Елен Нилсон – дълговечно олицетворение на Смоланд11, която готвеше вкусно, беше дълбоко религиозна и все глезеше нас, децата. След смъртта на баба тя дойде на работа при мама – обичахме я, но и се побоявахме от нея. На 75 години заболя от рак на гърлото, изчисти основно своята стая, написа си завещанието, смени второкласния билет за влака, който ѝ бе купила мама, за третокласен и замина при сестра си в Патахолм, където умря подир няколко месеца. Елен Нилсон, която ние, децата, наричахме „Лала“, бе живяла при баба и нейната дъщеря, майка ни, повече от половин век.
Баба и Лала съжителстваха в темпераментна симбиоза, която означаваше безчет свади и помирения, но взаимната им привързаност в никакъв случай не подлежеше на съмнение. За мен големият (може би пък и не толкова голям) апартамент на „Тредгордсгатан“ беше въплъщение на надеждност и магия. Многобройни часовници отмерваха времето, слънчевата светлина играеше по зелената безбрежност на килимите. От огъня в кахлените печки се разнасяше приятно ухание, в комина нещо тътнеше, вратичките на печките поскърцваха. Понякога откъм улицата долиташе звън – минаваше шейна. Камбаните на катедралата призоваваха на служба или известяваха погребение. Сутрин и вечер отекваше отдалеч нежната мелодичност на камбаната на Гунила12.
Старовремска мебел, тежки завеси, потъмнели картини. В края на дългия и мрачен вестибюл се намираше интересна стая: в пода при вратата бяха пробити четири дупки, тапетите я обгръщаха в червено, а по средата се издигаше кресло като трон от махагон, тапицирано с плюш и украсено с медни обковки и орнаменти. Към трона водеха две стъпала, застлани с меко килимче. Щом човек повдигнеше тежкия капак на стола, пред очите му зейваше бездна от мрак и миризми. За да се седне на бабиния трон, беше необходима смелост.
Във вестибюла се издигаше висока желязна печка, излъчваща ухание на тлеещи въглени и нажежен метал. В кухнята шеташе Лала, приготвяше вечерята, хранителна зелева чорбица, чийто аромат се стелеше – топъл и вдъхващ спокойствие – из цялото жилище, встъпвайки в някакъв висш съюз с неясните изпарения от тайната стая.
За едно дребно човече, което едва не докосва с нослето си пода, килимите бяха пропити с острата и силна миризма на препарат срещу молци, проникващ във всяка тяхна фибра особено през летните месеци, когато лежат неподвижно, навити на рула. Всеки петък Лала натриваше старичкия паркет със сакъз и терпентин, изпълвайки дома със замайваща смрад. Чворестите, напукани тук-там дъски миришеха на течен сапун, а линолеума миеха с нетърпима смес от синка и вода. Хората наоколо също излъчваха истински симфонии от миризми: пудра, парфюм, катранен сапун, урина, полови секрети, пот, помада, енфие, кухненски пушек. От някои лъхаше просто на човешки същества, едните обгръщаха с мирис на сигурност, други – на заплаха. Дебелата леля на татко – Ема, носеше перука, прикрепена към плешивия ѝ череп със специално лепило, на което тя вонеше от глава до пети. Баба пък излъчваше аромат на „глицерин и розова вода“ – уж някакъв одеколон, купен направо от аптеката. Мама ухаеше сладникаво на ванилия, когато се сърдеше, мъхът над горната ѝ устна се овлажняваше и наоколо се разнасяше едва доловим мирис на метал. Най-приятно лъхтеше за мен Мерит – куцичката бавачка, свежа, закръглена и рижа. Чудесно беше да се пъхнеш в нейното легло с нос, тикнат в нощницата ѝ от грубо платно.
Един изчезнал свят на светлини, аромати, звуци. Когато лежа, без да помръдвам, малко преди да потъна в сън, аз сякаш отново тръгвам от стая в стая, виждам всяка дреболия, знам и чувствам. В спокойствието на бабиния дом моите сетива се разтваряха, твърдо решени да съхранят завинаги всичко там. И къде ли ще иде то? Дали някое от децата ми е поело онова, което така се е запечатало в съзнанието ми, дали изобщо е възможно да се предават по наследство емоционалните възприятия, изживяванията, прозренията?