Техните движения бяха резки, в погледите им се четеше някаква несигурност. Жените пушеха. В присъствието на баба се изпотяваха от страх, гласовете им бяха остри, говорът припрян, лицата силно гримирани. Не приличаха на мама, макар и те да бяха майки.
Вуйчо Карл обаче бе по-различен.
13 Каролини наричали войниците в шведската армия по време на владичеството на кралете Карл XI и Карл XII (съответно 1655–1697 и 1682–1718) – латинската форма на тяхното име е Каролус. Под „каролински дух“ в случая се подразбира строга дисциплина и физическа устойчивост. – Б. р.
3
Седнал на бабиния зелен диван, вуйчо Карл изслушваше нейните упреци. Той беше едър, пълен мъж с високо чело, в момента угрижено набръчкано, с теме голо и осеяно с кафяви петна, по тила му се виеха редки кичури. Косматите му уши пламтяха. Издутият шишкав корем притискаше тежко бедрата му, очилата му бяха запотени от избликналата влага, прикривайки мекия поглед на теменуженосините очи. Пълните, пухкави ръце бяха пъхнати между коленете.
Баба, дребничка и изпъната на креслото край малката масичка в салона, сегиз-тогиз почукваше по нейната блестяща повърхност с напръстника, надянат върху десния ѝ показалец, за да подчертае смисъла на някои от своите думи. Както винаги тя беше в черна рокля с бяла якичка и брошка с камея. Пак си бе сложила делничната престилка на бели и сини райета, а гъстата ѝ бяла коса сякаш сияеше на слънчевите лъчи, нахлули отвън. Беше студен зимен ден, огънят пращеше в камината, прозорците бяха покрити с цветя от скреж. Часовникът под стъкления похлупак отмери 12 бързи удара, пастирката затанцува за своя пастир. През портата долу мина шейна, дръннаха звънчета, разнесе се стържещият звук от допира на плазовете ѝ по калдъръма, отекна тропотът на тежки копита.
Бях се разположил на пода в една от съседните стаи. Вуйчо Карл и аз тъкмо бяхме подредили релсите за влакчето, което получих за Коледа от безмерно богатата леля Ана. Внезапно обаче на прага се появи баба и повика вуйчо Карл отсечено, с леден тон. Той се надигна, въздъхна дълбоко, облече си сакото и придърпа жилетката върху корема си. После седна с нея в салона. Разбира се, баба затвори след тях вратата, която обаче се пооткрехна, та можех да гледам какво става, сякаш то се разиграваше на сцена.
Баба говореше, вуйчо Карл я слушаше, издул дебелите си синьо-червени устни. Голямата му глава все повече хлътваше в раменете. Всъщност той ми се падаше вуйчо само наполовина, тъй като бе най-големият от заварените синове на баба, почти неин връстник.
Баба му беше настойница. Вуйчо Карл бе слабоумен, „не му сечеше пипето“, неспособен беше да се грижи за себе си. Понякога попадаше в лудницата, но инак живееше на пансион при две възрастни дами, които го приглеждаха във всяко отношение. Бе предано същество, ласкаво като голямо куче, ала сега съвсем я беше оплескал: една сутрин изскочил от стаята си без долни гащи, без панталони и бурно запрегръщал леля Беда, обсипвайки я с лигави целувки и неприлични думи. Леля Беда обаче не изпаднала в паника, а преспокойно щипнала вуйчо Карл там, където трябва, следвайки точно указанията на доктора. После се обадила на баба.
Изпълнен с разкаяние, вуйчо Карл само дето не ревеше. Инак кротък човек, той всяка неделя ходеше с леля Беда и леля Естер в Мисионерската църква. Спретнат тъмен костюм, кадифен поглед, звучен баритон – той наистина можеше да мине за някой от проповедниците. Изпълняваше различни по-дребни поръчения, охраняваше църквата, така да се каже, на обществени начала, често биваше канен от дамите на кафе и седенки, на които той с удоволствие им четеше на глас, докато те се занимаваха с ръкоделие.
Вуйчо Карл бе всъщност изобретател. Отрупваше Кралското патентно бюро с чертежи и проекти, ала без особен успех. От близо стоте негови заявки там бяха приели само две: машина за белене на картофи, която ги правеше еднакво големи, и автоматична четка за чистене на клозети.