Четиригодишен съм, когато се ражда сестра ми и това коренно променя ситуацията: едно тлъсто уродче внезапно заема централно място. Прокуден съм от леглото на мама, баща ми сияе от радост, склонèн над пискливия вързоп. Демонът на ревността е впил нокти в сърцето ми, мятам се неистово, рева, акам по пода и се мърлям от глава до пети. По-големият ми брат и аз – инак смъртни врагове, сключваме примирие и измисляме какви ли не начини да се отървем от тази отвратителна твар. Не знам защо брат ми решава, че аз съм по-подходящият от двамата за осъществяване на нашия план. Чувствам се поласкан и двамата чакаме удобния случай.
В един тих и слънчев следобед, убеден, че освен мен у дома няма никой друг, аз се промъквам в спалнята на родителите, където противното създание спи в своето розово кошче. Придърпвам стол, покатервам се на него и впивам поглед в подпухналото личице с олигавена уста. От брат си бях получил точни указания за действие. Ала очевидно не съм ги разбрал правилно, защото вместо да стисна сестра си за гърлото, аз налягам гръдния ѝ кош. Бебето тутакси се събужда с пронизителен вик, запушвам му устата с длан, то пули воднисти сини очи, криви ги от болка, аз правя крачка напред, та хватката ми да е по-силна, но губя опора и падам от стола.
Спомням си, че самата постъпка бе съпроводена от остро чувство на наслада, която почти мигом премина в ужас.
1 Или „испански грип“ – пандемия от известното вирусно заболяване в периода 1918–1920 г., негов особено вирулентен щам, чието разпространение придобило най-напред бедствени размери в Испания, оттам и наименованието му. – Б. пр.
2 Провинция в Централна Швеция, известна с живописната си природа и с богатите си културно-исторически традиции. – Б. пр.
Наведен над фотографии от времето на моето детство, аз внимателно разглеждам през лупа лицето на мама, опитвам се да раздухам жаравата на угаснали чувства. Да, обичах я и тя наистина е много привлекателна на тази снимка с гъстата си коса, разделена с път по средата и бухнала над ниското широко чело, с мекия овал на лицето, с деликатно чувствената уста и с топлия, открит поглед под тъмните, красиво извити вежди, с малките, силни ръце.
Моето четиригодишно сърце изгаряше от кучешки предана любов.
Отношенията ми с нея обаче съвсем не бяха толкова прости. Обожанието, което ѝ засвидетелствах непрестанно, извикваше у нея раздразнение и досада, а проявите на нежност от моя страна, бурните ми изблици направо я тревожеха. Тя често ме отблъскваше от себе си със студена ирония. Разкъсвах се от плач, породен от гняв и мъка. Отношението на мама към брат ми далеч не бе тъй усложнено, тъй като тя постоянно трябваше да го брани от баща ни, чийто възпитателен метод се характеризираше със сурова твърдост и включваше жестоки телесни наказания в качеството на неопровержими и постоянно привеждани аргументи.
Постепенно разбрах, че моето обожание, ту смирено, ту несдържано изразено, не оказва търсения от мен ефект върху майка ми. Започнах тогава да се придържам към поведение, което би ѝ допаднало, би привлякло нейното внимание към мен. Всеки болен неизменно предизвикваше у нея съучастие и интерес. А тъй като и бездруго си бях хилаво дете, все страдащо от какво ли не, такова състояние ми се струваше неприятен, но сигурен начин да завоювам нежността ѝ. Моите преструвки обаче бързо биваха разкрити (мама беше дипломирана медицинска сестра) и аз получавах съответно наказание.
Имаше и друг способ за привличане на вниманието ѝ, който обаче бе по-опасен. Установил, че мама не понася равнодушието, безразличието (та нали те бяха нейното оръжие), аз започнах да полагам усилия да обуздавам страстта си, впускайки се в невероятна игра, главни елементи в която бяха арогантността и хладната любезност. Не помня с подробности до какви уловки прибягвах, но любовта наистина прави човека изобретателен и не след дълго бях успял да събудя интерес към моето кървящо чувство за лично достойнство.
Най-големият проблем се състоеше все пак в това, че аз така и не получавах шанс да разкрия своята игра, да хвърля маската си и да изпитам щастието на споделената обич.
Много години по-късно, когато мама беше в болница след втория си инфаркт и лежеше безпомощна, с тръбичка, пъхната в носа, аз и тя се разговорихме за нашия живот. Признах ѝ своята детинска страст, а тя сподели с мен колко се е измъчвала от всичко това, ала съвсем не така, както бях предполагал. Стана ясно, че разказвала за безпокойствата си на един прочут детски лекар и той – с изключително сериозен тон (става дума за началото на 20-те години), я посъветвал да отклонява най-решително моите „болестни домогвания“, както се изразил. Всяка отстъпка пред тях рискувала да ме увреди за цял живот.