Не бих твърдял, че болеше кой знае колко, болезнени всъщност бяха целият този ритуал и съпътстващото го унижение. Брат ми загазваше повече. Колко пъти мама, приседнала край неговото легло, разтриваше с влажна кърпа гърба му, по чиято разранена кожа тупалката бе оставила кървави следи. Тъй като ненавиждах брат си и се страхувах от внезапните му изблици на неудържима ярост, аз изпитвах дълбоко удовлетворение от жестоките наказания, които той изтърпяваше.
След като и последният удар биваше нанесен, виновникът трябваше да целуне ръка на бащата и едва тогава да чуе думите за опрощаване на прегрешенията, та тежкият камък на греха да се откърти от душата, чувството на освобождение и милосърдие да проникне в нея и макар в такива случаи да не се полагаше вечеря и четене на книга преди лягане, облекчението беше наистина значително.
Съществуваше и нещо, окачествено като спонтанно наказание, доста неприятно за едно дете, което се бои от тъмното – затваряне под ключ за по-дълго или по-кратко време в специално използван за целта гардероб. Готвачката Алма обичаше да разправя, че тъкмо там се криело някакво създанийце, което изгризвало пръстите на краката на непослушните деца. Отчетливо дочувах как нещо шава в мрака, ужасът ме поглъщаше изцяло, не помня какво правех, за да го сподавя – сигурно съм се опитвал да се покатеря по рафтовете или да увисна на някоя закачалка, само и само да предпазя пръстите на краката си от изгризване. Тази форма на наказание обаче престана да ме паникьосва, когато намерих разрешение на проблема с тъмнината: в един ъгъл на гардероба скрих фенерче с червена и зелена крушка. Когато ме затваряха там, аз го измъквах, включвах го и насочвах светлинния лъч към една от стените, въобразявайки си, че съм на кино. Веднъж някой отвори вратата на гардероба и ме намери вътре припаднал, отпуснат на пода със затворени очи. Всички се уплашиха донемайкъде, с изключение на майка ми, която заподозря, че симулирам, ала по липса на конкретни доказателства не последваха по-нататъшни санкции.
Към другите наказания спадаха забрана да се иде на кино, да се похапва, да не се става от леглото, да не се напуска стаята, допълнително решаване на задачи, удари с жилава пръчка по ръцете, дърпане на косата, работа в кухнята (която нерядко беше много приятна), принудително уединение за определен период и пр.
Сега разбирам отчаянието на моите родители. Едно семейство на пастор води живот като на длан – незащитен от хорски погледи. Домът му трябва винаги да е отворен. Критичните забележки и коментари от страна на енориашите не секват. И татко, и мама бяха перфекционисти, които се огъваха под тежестта на тази неумолимост. Работният им ден беше неограничен, съвместният им живот едва-едва креташе, самодисциплината им обаче бе желязна. И в двамината им синове се изявяваха черти от техните характери, които самите те, родителите, непрекъснато се опитваха да потискат в себе си. Брат ми не се оказа в състояние да защити нито своята личност, нито своя бунт. Баща ми бе насочил цялата сила на волята си към това да го сломи – нещо, което почти му се удаде. Сестра ни нашите родители обичаха бурно и властно, а тя им отвръщаше със самоунижение и боязлива преданост.
Аз май се отървах най-леко, защото се изградих като лъжец. Създадох си въшна личност, която почти нямаше нищо общо с тази под нея, с моя истински „аз“. Но понеже не разбирах, че трябва да разграничавам с максимална отчетливост този образ и своята реална същност, нанесох си вреда, чиито последици даваха отражение години по-късно както в живота ми, така и в моята творческа работа. На моменти трябваше да се утешавам с мисълта, че този, който е живял в лъжа, обича истината.
Прекрасно помня как за пръв път излъгах съзнателно. Татко бе станал свещеник в болница, пренесохме се в жълта къща, разположена в покрайнината на големия парк до гората Лил-Янс. Беше мразовит зимен ден. Брат ми, неговите приятели и аз мятахме снежни топки по оранжерията в самия край на парка. Строшени бяха много стъкла. Градинарят веднага заподозря, че ние сме извършили тази пакост, и съобщи на татко. Последва разпит. Брат ми си призна, признаха си и приятелите му. Аз се мушнах в кухнята да пийна мляко. Алма разточваше тесто на масата. През заскрежения прозорец съзирах очертанията на повредената оранжерия. В кухнята влезе Сири и разказа за ужасните наказания, наложени на виновниците. Попита ме дали съм участвал в тази вандалщина – нещо, което отрекох на предварителния разпит (и бях освободен поради липса на доказателства). Ала когато Сири уж шеговито и мимоходом се поинтересува дали и аз съм успял да счупя някое и друго стъкло, веднага усетих, че тя ми готви капан, и преспокойно разказах как известно време съм наблюдавал буйството на момчетата, хвърлил съм топка или две-три, колкото да улуча брат си, а сетне съм си тръгнал, защото ми е било студено на краката. Много добре помня, че си мислех: ето, така се лъже.