Алисън не искаше да противоречи на дядо си, но не можеше да замълчи и каза:
— Той не се опита да ме убие. Личеше си по очите му. Беше полудял, но не дотам, че да ме убие.
— Не знаеш какво говориш — Хен Рандолф е убиец.
— Не, не е — не се съгласяваше Алисън, на когото металните решетки вдъхваха кураж. — Можеше да ме убие, когато пожелае. Той искаше да ми даде един добър урок.
— Надявам се, че си го научил. Едно кутре не бива да се забърква със старо куче като него. Остави го на мене.
— Защо трябва да го убиваш? — каза Алисън. — Той не е убил никой от нас.
— Забрави ли какво направи с Ефраим?
— Татко е по-голям глупак и от мене. Ти сам каза така. Вземи момчето и забрави за шерифа.
— Не! Никой, който е измамил Блекторнови, не се е измъкнал безнаказано. Той победи Деймиън, унижи Ефраим, а сега рани и теб. Ако оставим тази работа така, всяка дребна риба в околността ще ни вади пистолет. Ще му дам да се разбере.
— Той не е като другите. Умен е.
— И така да е, ще умре като останалите.
Но Алисън не искаше шерифът да умре. Струваше му се, че това, на което Хен го научи, е по-важно от всичко, което му се бе случило през всичките тези шестнайсет години.
— Няма да напълнееш, ако продължаваш да ядеш така — каза Тайлър. Беше дошъл да събере чиниите от обяда на Хен.
— Какво е това? — попита Хен, като разрови храната в чинията си.
— За теб никога не е имало значение как изглежда яденето, както има за Монти. Нещо те тревожи. Изплюй камъчето.
— Нямам какво да ти кажа.
— Винаги си бил голям инат. Всички казват, че Монти е най-големият, но той просто обича да вдига много шум. Ти си този, който си мисли, че знае отговорите на всички въпроси.
— Е, добре, ако това ще те успокои, сега знам, че нямам отговор.
— Това ми е ясно като бял ден.
— Откога си станал толкова проницателен?
— Лошото е, че не знаеш какво да направиш.
— А ти знаеш ли?
— Не би ме послушал и да знаех.
Хен признаваше, че Тайлър е прав. Може би защото мъжете никога не слушат малките си братя, но не можеше да си представи да сподели с него това, което го тревожи. Дори и да беше сигурен, че ще го разбере.
— Не бих послушал някой, който изпраща телеграми, за да плаши хората и да разпространява слухове.
— Престани да се опитваш да ме ядосаш и иди да поговориш с Джордж. Няма да успееш.
— Няма да успея какво?
— Да ме ядосаш. Отдавна съм престанал да обръщам внимание на теб и на Монти.
Хен погледна малкия си брат по нов начин. Очевидно Тайлър беше пораснал. Странно как не го е забелязал. Зачуди се какво още е пропуснал.
Когато Хен влезе в стаята, Джордж пишеше писмо.
— Продължавай — каза Хен, когато Джордж остави ми писалката — мога да почакам.
— Но сигурно няма да го направиш — отвърна Джордж Той затвори мастилницата и се обърна с лице към брат си. — Откакто съм тук, правиш всичко възможно да ме отбягваш.
— Не трябваше да идваш. Глупаво беше да слушаш Тайлър:
— Ти го казваш.
— Как е Роуз?
— Много добре.
Хен присви очи и попита:
— Не беше ли бременна?
Джордж се усмихна и отговори:
— Роди момиченце точно преди да тръгна. Има черна коса и най-големите черни очи, които някога си виждал.
— Значи прилича на теб?
— Вероятно, но настоях да я кръстим на майка й. Ще се казва Елизабет Роуз.
Хен искрено се радваше. Роуз сигурно би имала дузини деца, ако можеше. След като преди две години загуби бебето си, той се съмняваше, че ще опита отново, но би трябвало да я познава по-добре. Когато искаше нещо, Роуз обикновено го получаваше.
Джордж се вгледа изпитателно в брат си и каза:
— Не си дошъл тук да говорим за новата ти племенница, нали?
— По дяволите, не знам защо дойдох.
— Напротив, знаеш. Просто не искаш да го кажеш. Винаги ти е било трудно да говориш.
— Проклет да съм, ако мога да разбера как си се озовал в това семейство. Ни най-малко не приличаш на никой от нас.
— Мисля, че можем да сме сигурни, че мама никога не е лъгала татко.
— А той я мамеше през цялото време.
Джордж не отговори. Седеше мълчаливо. Хен знаеше, че го чака да каже за какво е дошъл. Но сега, когато бе тук, не знаеше как да започне. Не бе сигурен какво точно иска да каже.
— Смяташ ли, че съм убиец? — попита той. Думите се изплъзнаха, преди да успее да ги помисли.
Но знаеше, че в този въпрос се съдържаше причината да дойде тук. От това зависеше всичко останало.
— Разбира се, че не си.
— Убил съм няколко души.
— Аз също, но не съм убиец.
— Но това беше през войната.
— Пак бих убил, ако е необходимо.
— Точно там е разликата — каза Хен. — Щял си да направиш много неща, ако е било необходимо, но не си. А аз сякаш винаги търся точно това. Като че ли някак не искам да го избегна.