— Винаги съм мислил, че си го избягвал, когато е възможно.
Хен изглеждаше изненадан.
— Сигурно си единствения, който мисли така — отвърна той.
— Монти ми го е казвал няколко пъти. Както и останалите.
Хен се замисли върху това за момент. Естествено бе семейството му да има такова добро мнение за него, особено братът му близнак. Никой не искаше да си признае, че брат му е убиец.
— Знаеш ли защо ме наеха на работа в този град? — попита той.
— Не.
— Не се ли сещаш?
— Предпочитам да ми кажеш.
— Имаха проблеми с крадците на добитък и вече бяха губили трима шерифи. Питър Колинс ги убедил, че аз не само стрелям много по-бързо, но и че не бих обръщал особено внимание, ако борбата не е честна.
— На твое място не бих се тревожил само защото Питър се е излъгал.
— А дали се е излъгал? Преди да прострелям онова момче в ръката вместо в сърцето, в този град не би се намерил някой, който да се съгласи с теб.
— А ти защо не го застреля? Както бе започнал да стреля като луд, имаше опасност да направи онова, което всъщност направи.
— Той е само на шестнайсет.
— За пистолета няма значение възрастта на мъжа, който дръпва спусъка.
— Видях себе си в това момче. Такъв, какъвто бях, преди онези конекрадци да хванат Монти.
— Помислих си за това.
— Ако го бях застрелял, щях да бъда убиец.
— Но не си.
Хората в този град ми плащат да убивам. Кой ще разбере дали няма да започна да убивам, защото ми харесва? Онзи ден исках да убия Деймиън. Сега щеше да е мъртъв, ако се бях прицелил по-добре. Това пропъжда дявола от мен. Ако сега не престана, ако убия още някого, чувствам, че ще премина границата, от която няма връщане назад.
— Деймиън направи ли нещо лошо на Лаура? — попита Джордж.
Хен не знаеше как може да си помисли, че ще скрие нещо от Джордж. От самото начало трябваше да му каже. Той винаги бе успявал да разбере какво се крие в главите ни братята му. И точно затова бе такъв добър брат и такава голяма напаст.
— Удари я и се опита да отвлече сина й.
— Не мисля, че някой щеше да те обвини, ако го беше застрелял — каза Джордж.
— Но те очакваха от мен да го направя. Точно това искат да върша.
— А ти вече не искаш, така ли? — попита Джордж.
— Не съвсем — отвърна Хен.
— Не искаш Лаура да те смята за убиец?
Хен кимна.
— Но тя така или иначе те смята.
— Казва, че не е вярно, но не иска детето й да заприлича на мен, като порасне.
— Това има ли значение?
— Да — каза Хен и замълча, а след малко добави: — Аз съм влюбен в нея. Мисля, че искам да стане моя жена.
— А тя знае ли? — попита Джордж.
— Знае, че я обичам, но не съм споменавал нищо за женитба.
— Защо не си?
Защо наистина не беше? Не бе само затова, че доскоро не знаеше, че я обича. Страхуваше се от себе си. Да убива не бе нещо, което можеше да приеме с лекота. За да се предпази от него, злоупотреби с репутацията си. Но когато се оказа необходимо, не се колеба дълго. Оставаше съвсем малко, за да забрави всякакво колебание.
— Не знам кой съм всъщност. Мислех, че се познавам, но сега разбирам, че съм се крил както от себе си, така и от целия свят.
— На татко ли приличаш? — попита го Джордж.
Хен леко се усмихна. Джордж мислеше, че за всичко виновен татко. Те двамата така си приличаха. Но той и Монти приличаха на майка си. Бяха наследили нейната слабост.
— Когато мама умря и Медисън си отиде, ние с Монти се заклехме или да опазим онова, което остана, или да умрем за него. Тази идея ни беше завладяла дори и след като ти и Джеф се върнахте. Но Монти се заинтересува от други неща, и аз така и не успях. Сега искам да пазя Лаура и Адам, но не с пистолет.
Хен изведнъж осъзна онова, което се бе случило. За всеки мъж имаше определена граница. Без значение каква е ситуацията, за него съществуваше един предел, до който всичко щеше да бъде наред. И той бе достигнал своя. Ако убиеше още някой, го заплашваше смъртната опасност да изгуби душата си.
И все пак не можеше да се ожени за Лаура, ако не е готов да направи всичко необходимо да опази нея и Адам. Но като познаваше Блекторнови знаеше, че това означава, че ще трябва да използва оръжие.
— Ти стана защитникът на семейството, а аз — неговата глава, но не искаш да го признаеш. Затова винаги бягаш. Но осъзнаваш, че това е твой дълг и затова се връщаш. Ние всички сме защитници, а не убийци.
— Тогава защо каквото и да направя, почти винаги се сещам за пистолета?
— Всички използваме инструмента, който имаме, докато не намерим нещо друго. Ти използваш пистолета, Монти юмруците си, а аз — семейната честност. Ако се ожениш за Лаура, ще я пазиш по всички възможни начини. Страхуваш се, че абсолютната ти зависимост от оръжието може да разруши любовта ви. Днес дойде тук, защото не си способен да се примириш с този страх.