Лаура я разбираше. Айрис Рандолф бе толкова красива, че всички я гледаха в захлас. Въпреки че бе яздила толкова дълго, изглеждаше по-елегантна от всички останали жени в града.
— Монти ми каза, че ще останем известно време тук. Ако е така, ще трябва да си купя някои дрехи. Мислех си дали не би могла да ми препоръчаш най-доброто място?
— По-добре попитай Миранда Трескот. Аз съм твърде бедна, за да си позволявам неща, които не са ми крайно необходими.
— Май че не обичаш да говориш със заобикалки? — каза Айрис.
— Това спестява време.
— А и хората сами разбират, нали?
— Да, така е.
Айрис изчака Лаура да си размени поздрави с една местна матрона и я попита:
— Знам, че не ми е работа, затова не ми отговаряй ако не искаш, но това писмо лоши новини ли ти донесе?
Лаура се загледа в плика, който държеше. Не й се искаше да казва на Айрис за това. Не беше нейна работа. Но семейство Рандолф скоро щеше да научи всичко и защо да не е от нея?
— Мъжът ми и аз избягахме, за да се оженим. За съжаление не го попитах къде отиваме. След един месец го убиха и оттогава се опитвам да открия човека, който ни ожени. Тока писмо е поредния ми неуспех.
— С други думи някои хора не ти вярват, че си омъжена.
— Семейството на Карлин отказва да го признае.
— Не трябва да се тревожиш за това. Хората винаги говорят.
Лаура тъжно се усмихна и рече:
— Преди Хен да се появи не беше така. Хората ме възприемаха като градската перачка, а злите езици… всъщност по-добре да не мисля за тях.
— И сега те е страх, че семейството на Хен ще вдигне скандал, защото не можеш да ми докажеш, че си омъжена.
— Ти не би ли го направила?
— Ни най-малко. Иначе и аз би трябвало да разкажа за моите семейни тайни.
— Но аз мислех, че… — започна Лаура.
— Хората също си мислят. И смятам да ги оставя да си мислят. Не е тяхна работа. Но нищо такова не би могло да спре Хен. Не го познавам много добре — той не ме харесва особено, така че не си говорим — но мисля, че не го интересува какво говорят хората и дори Джордж. Ако е решил да се омъжи за теб, нищо няма да го спре.
Лаура не знаеше дали да вярва, че Хен въобще не се влияе от мнението на останалите и особено на семейството си, но се почувства някак по-обнадеждена. Пъхна писмото в джоба си. Оставаше само още един човек, на когото не бе писала.
— Казваш, че тукашните жители се държат високомерно с теб — отбеляза Айрис. — Дали да не се поразходим из града, без да забележим когото и да било или пък да раздаваме прекалени любезности? Майка ми беше ужасна жена, но нямаше равна на себе си, когато хората трябваше да бъдат убедени, че е достойна за уважение.
Лаура се усмихна дяволито.
— Не, но трябва да призная, че се изкушавам.
— Е — каза Айрис като я хвана под ръка. — След като не ми позволяваш да се държа неприлично, хайде да отидем да ми купим рокля. Монти каза, че приличам на скитник.
И Лаура тръгна с Айрис да й изберат рокля, каквато тя самата никога не си беше позволявала. Айрис имаше право. Като вървяха по улицата, всички ги поздравяваха и ги заговаряха, Лаура се опитваше да потисне горчивината, която и изпълваше. Знаеше, че доброто им отношение към нея се дължи на уважението към богатото и изключително красиво семейство Рандолф, което имаше власт.
Гордостта й се надигна и засили решителността й. Хората от Сикамор Флетс можеха да се възхищават на Рандолфови колкото си искат, но един ден щяха да разберат, че Лаура Симпсън Блекторн е порядъчна жена със законен брак и щяха да съжаляват, че така лошо са се отнесли с нея.
— Каквото и да е това, което току-що реши, можеш да разчиташ на мен, че съм на твоя страна — прошепна Айрис на ухото й. — Хен няма представа колко голям щастливец е.
Лаура стоеше загледана в останките от кирпичената си къща. За нейна голяма изненада съжаляваше за този дом. В него бе живяла бедно и мизерно, но всичко бе много по-просто.
Сега на това място цареше пълна бъркотия, както и в живота й. Не знаеше какво си мисли Хен, нито какво чувства или иска. Съмняваше се дали и той самият знае.
Огледа се из двора и видя изоставеното корито и пепелта от пожара. Всичко напомняше за далечното минало, за времето преди Хен да дойде в каньона. От този ден нататък всичко в живота й се обърка. Не бе в състояние нито да разбере, нито да овладее положението. Нито пък взаимоотношенията си с Адам.
Каналът, който Хен бе изградил до къщата, беше разрушен и по него вече не течеше вода.
Тя обърна гръб на развалините и тръгна към ливадата.
Беше се опитала да не мисли за бъдещето с Хен, но не й хрумваше нищо, в което да не присъства и той.