Дори и когато отчиташе факта, че не е споменавал за женитба и че тя сигурно ще трябва да гради бъдещия си живот без него, пак обмисляше всичко от гледна точка на това, че него няма да го има. Невъзможно бе да намери друг, който така добре ще се грижи за нея. Никой друг не би бил дори и наполовина по-добър баща за Адам. Но това нямаше значение. Тя няма да се омъжи отново. Винаги щеше да обича само Хен.
„Така или иначе никой няма да се ожени за теб. Те смятат, че само една крачка те дели от безчестието“.
Лаура отхвърли тази мисъл. Почти я беше забравила. И откакто Хен бе дошъл, всички останали сякаш също я бяха забравили.
Обляна в слънчева светлина, ливадата изглеждаше така, както през онази студена, дъждовна нощ. Но не бе гостоприемна и приятна, както тогава.
„Хен беше тук. А сега си сама.“
Предполагаше, че в това е разликата. Сега беше сама. Винаги се бе чувствала самотна, но за кратко време беше спокойна и защитена.
Това бе глупаво. Години наред не би трябвало да се притеснява за Карлин, а още по-дълго време — за втория си баща. Никога не се бе тревожила истински за мъжете от града. Не бе изпитвала страх до онзи следобед, когато Деймиън се опита да отвлече Адам, същият следобед, в който Хен бе дошъл с една чанта, пълна с мръсно бельо, и промени живота й завинаги.
Лаура се изкачи до малката пещера. Преди беше идвала тук толкова често. Обикновено с Адам наблюдаваха пеперудите и сърните. Беряха цветя. Пролет играеха във високата трева. Това бе тяхното местенце, на което забравяха непосилния труд и немотията в живота си.
Но понякога идваше сама. Точно както в този момент сядаше на сянка, обвиваше ръце около коленете си и подпираше брадичка на тях, с очи вперени в ливадата, и потъваше в мисли, стаени в най-отдалечените краища на съзнанието й.
Сега не бе време да се измъчва с напразни мечти от младостта си. Беше прекалено късно да бленува за някой, който да се появи в живота й и да оправи всичко, което не бе станало така, както бе искала. Никой не би могъл да заличи смъртта на родителите й, злините, които й бе причинил втория й баща и това, че Карлин я напусна. Нито можеше да й върне невинността и годините, които бе пропиляла в отчаяние и безнадеждност. Момичето, мечтало за тези неща си бе отишло завинаги.
Не, дълбоко в нея все още се криеше желание за живот. Беше преживяла много разочарования, а животът бе отнел много от илюзиите й, но продължаваше да живее и да се надява.
На какво?
— Надявах се да те намеря тук.
Лаура цялата изтръпна. Този глас олицетворяваше всичко, за което бе мечтала. Но когато се обърна, за да погледне Хен, отново започна да се съмнява дали мечтите й някога ще се сбъднат. Нямаше смисъл само някои от тях да станат реалност. Тя трябваше да има всичко или нищо.
— Как ме намери? — попита тя.
— Не са много местата, където можеш да отидеш.
— Познаваш ме твърде добре.
— Въобще не те познавам.
— Нищо не те спира.
Хен се наведе към нея и прошепна:
— Само ти.
— Защо го казваш? — попита го тя.
— Предполагам, че причината е в двама ни — отвърни той. — Ти не ме одобряваш, а аз не мога да повярвам на това, което се случи.
— Какво е то? — зададе му тя въпроса като пропусна да отговори на забележката му, че не го одобрява. Това го знаеше. Искаше да разбере другото.
— Тази работа с влюбването — обясни той. — Винаги съм смятал, че е глупаво. Нямаше да позволя да ми се случи. И тогава се влюбих.
— И какво?
— Не знам. Ти какво усещаш?
Как се чувстваше жена, влюбена в Хен Рандолф? Ужасно я беше страх. През целия си живот не е била така изплашена. И в същото време се бе вкопчила в любовта му като удавник за сламка.
— Понякога ме е страх дори да мисля за това — отговори тя.
— Защо?
— Защото така силно го желая.
Той замълча и тя се опита да не го изтълкува като знак за отстъпление, но той сякаш се затвори в себе си и се замисли за неща, които не искаше да сподели.
— Какво желаеш? — попита той.
Лаура преглътна. Всичко и нищо. Вече й бе дал толкова много, тя жадуваше за много повече. Господи, по-добре да не го казва. Той ще я помисли за абсолютно луда.
— Искам някой да ме обича. И то много. Не очаквам от него да направи нещо кой знае какво, но да ме накара да се почувствам някак по-особено и в неговите очи да бъда най-прекрасната жена на света. Искам да ме нарича своя жени, Искам да бъде властен и ревнив. Но и да може да забрани всичко това, защото ще знае, че по-скоро бих умряла, отколкото да го предам. Иска ми се за него да бъда най-скъпото същество в целия свят, да ме пази и да ме защитава. Но той трябва да знае, че аз си имам собствено мнение, мисли и чувства, че мога да мисля и да се държа както си искам. Желая да се чувствам свободна и в същото време обвързана с любовта му. Искам да съм притежавана, макар и да съм притежател. — Лаура се зачуди дали не бе казала твърде много. Той не казваше нищо, просто си седеше, загледан в нея. — Разбираш ли какво имам предвид? — попита тя.