Без сама да разбере как, Лаура се озова гола до кръста като насърчаваше всяка негова ласка. Пръстите й трескаво търсеха копчетата на ризата му, докато накрая я разкопча и съблече.
Кожата му бе поразително бяла. Ако не се смяташе загара около врата му, той приличаше на истински Адонис изваян от чист бял мрамор.
Но въпреки че изгаряше от желание да изучава тялото му, да се наслаждава на кожата, която, докосваха пръстите й, неговите милувки все по-настойчиво я караха да се отдаде на собствената си страст. Той бе така погълнат от удоволствието да я опознае цялата, че тя за момент му се подчини напълно, зарови ръце в косата му и притисна устните му към гърдите си.
Дори и в това положение силата на страстта му не намаля. Само за няколко минути бе съблякъл и нея и себе си. Нито пък липсата на опит бе в състояние да задържи жаждата му да задоволи желанията на телата им. Въпреки това той не проникна веднага в нея, а продължаваше да търси нови начини да й достави удоволствие, усилвайки удоволствието от всяка минута.
Лаура никога не бе мислила, че физическото удоволствие може да бъде толкова силно. Дори и без да има опит, Хен й достави наслада, каквато никога не бе изпитвала. Тя се остави изцяло в ръцете на Хен да я води в това удивително пътешествие и да я върне напълно невредима в края му.
Той проникна в нея и двамата се сляха в едно цяло. Тя се притискаше в тялото му като го учеше на всичко, което знае и поглъщаше първичната му сила и жаждата, която го изпълваше. Той стигна до края преди нея, но продължи, докато и тя сподели удоволствието му.
Лаура лежеше в прегръдките му, убедена, че това бе мъжът, който винаги ще се отнася с нея като с равна. Да живее с него, означаваше да дели всичко.
— Любовта ти наистина ме кара да се чувствам по-добре — каза Хен.
Лаура изпита леко негодувание срещу думите, нахлули в приятната атмосфера, която настъпи, след като се любиха, но когато осъзна значението им разбра колко важно бе казаното от Хен.
Тя се подпря на лакът, за да може да го вижда. Той лежеше по гръб със затворени очи, а тялото му поглъщаше слънчевата топлина.
— Сигурен ли си, че не става дума само за физическото ти желание? — попита тя.
— Това, което е вътре в мен няма нищо общо с физическите ми желания — отвърна Хен. Той се обърна така, че слънцето да не блести в очите му и продължи: — Ако беше така още преди години щях да се оправя.
Лаура усети една вълна на щастие да се надига в нея, но страхът й пречеше.
— Всичко е наред в душата ти — каза тя.
— Нищо не е наред — отвърна Хен.
— Кой ти го каза?
— Няма нужда някой да ми го казва. Отдавна го знам.
Искаше й се да спори, да му каже, че не е вярно, но дори не знаеше от какво го е страх.
— Да не искаш да кажеш, че не искаш да се ожениш, защото нещо не е наред?
— Не. Искам да кажа, че не трябва да го правя.
Лаура не можеше да сложи в ред мислите си. Докато се обличаха, тя полагаше неистови усилия да вникне в думите му, да разбере какво изпитва.
— Тук вътре няма кой знае какво — каза Хен като потупа гърди. — Никога няма да направя една жена своя съпруга, докато не се убедя, че мога да й предложа също толкова, колкото и тя на мен. Досега не мислех, че това е възможно. А сега се надявам да е така.
— Това е най-смешното нещо, което съм чувала — каза Лаура. — Половината от жените на тоя свят биха се избили за съпруг като теб.
— Надявам се скоро да ми видят гърба. В мъжа трябва да има много повече, отколкото можеш да забележиш на пръв поглед.
— Не и аз.
— Но не става дума само за теб и мен, нали? И други хора са замесени.
Може би, но тя нямаше намерение да им позволи до застанат между тях двамата. Беше намерила мъжа, който искаше, и смяташе да го задържи.
— Адам, не ме слушаш.
Лаура искаше да разтърси момчето докато му затракат зъбите. С всеки изминат ден й ставаше все по-трудно да се оправя с него. Тя седеше на сянка в дъбовата горичка до реката зад къщата на шерифа, а Адам се занимаваше с коня си под блясъка на утринното слънце.
— Остави Санди и ела тук — каза тя, като се опита да придаде на гласа си колкото се може повече тежест. — Трябва да поговоря с теб за нещо много важно и имам нужда от цялото ти внимание.
— Мога да слушам и да…
— Ела тук! — отсече Лаура. И тя самата се изненада на остротата в гласа си, но Адам завърза Санди и дойде при нея. Той стоеше намръщен и явно показваше, че го прави по принуда. Не я гледаше, но това нямаше значение. Само трябваше да слуша.