— Най-добрият. Ти винаги си разбирал жените по-добре от всички нас. Но съпругата ти трябва да е подходящата жена.
— Лаура е най-подходящата.
— В такъв случай няма за какво да се тревожиш. Е, не е съвсем така, но поне няма да ти се наложи да научиш нищо повече от онова, което научава всеки женен мъж.
— Просто не съм сигурен, че съм подходящ за съпруг.
— Никой мъж не е бил. Всеки път, когато помислех да се оженя за Айрис, ме побиваха тръпки.
— Но ти си луд по нея.
— Това не променя нещата. Женитбата винаги предизвиква ужас у мъжа.
— На мен ли го казваш? Особено когато тя има малко момче, което ме мрази от дъното на душата си.
— Ти ще се справиш с него. Винаги си имал чар.
— Ти си тоя, който очарова.
— Не. Аз изглеждам добре и съм богат, затова правя каквото си искам, не съм лошо момче, когато всичко е вече казано и направено. Ти си груб и нежен едновременно — точно типът мъж, на който жените не могат да устоят.
— Може точно това да накара Блекторнови да дойдат и да ни нападнат.
— Преди малко ги видях шестимата да вървят надолу по улицата. Със сигурност не бих искал да ги срещна. Шерифът може и да е добър с пистолета, но оня сипаничавия изглежда достатъчно зъл, за да се справи с половината Блекторн. И близнакът му е достатъчно внушителен.
— Напразно се тревожите — обърна се Питър Колинс към мъжете, които се бяха събрали в бара на Елджин — Рандолфови винаги се държат един за друг.
— Това не ме притеснява. Просто не ми се иска да попадам сред тях.
— Че защо ще го правиш?
— Ами не знам, Блекторнови може да си помислят, че ние ги защитаваме.
— А не ги ли защитаваме?
— Ние наехме шерифа да пази нас, а не ние него.
— Мисля, че трябва да се отървем от него — каза някой. — Не искам да носи неприятностите си тук.
— Но Блекторнови знаят, че сме го наели заради тях. Ако той си отиде, те може да ни нападнат.
— Никой не е чувал за Блекторнови, откакто шерифа залови онези крадци — отбеляза Бил Нортън. Може и да не дойдат. А сега защо не изпием по едно и да поговорим за настъпването на дъждовния сезон?
Пожар! — чу се вик от улицата — Някой е запалил града!
Глава двадесет и четвърта
— Колко бяха пожарите? — попита го Лаура.
Огънят не бе нанесъл големи щети на ресторанта, но клиентите щяха известно време да усещат миризмата на обгоряло дърво.
— Шест — отговори Хен.
— А големи ли бяха?
— Не. Запалили са ги като предупреждение.
— За какво?
— Някой е оставил бележка на вратата на затвора. В нея пише, че ако не се отърват от мен, хората в този град ще пострадат заедно с мен и братята ми.
— Сигурен ли си, че е било само предупреждение?
— Ако наистина искаха да изгорят целия град, щяха да изчакат всички да си легнат и да разбият цистерните с вода.
Лаура знаеше, че сблъсъкът наближава, но сега, когато това най-после бе станало, й бе трудно да го повярва.
— Какво ще правиш? — попита тя.
— Бил Нортън е насрочил събрание на хората утре сутрин. Тогава ще решим.
— Не говоря за хората — каза Лаура. — А за теб?
— Ще изчакам, докато вземат решение.
Лаура хвана ръката му, за да се обърне към нея.
— Не можеш да разчиташ на този град да те защити. Защо мислиш, че ти плащат толкова много? Последните трима шерифи ги убиха и никой не си мръдна пръста срещу това.
— Братята ми са с мен. Не съм ги молил да идват, но е по-добре, след като вече са тук.
— Но вие сте само шестима. Блекторнови ще са поне две дузини. А може би повече.
Той не разбираше опасността и страха й. Никога нямаше да може.
— Това означава, че се падат само по четирима на всеки. Монти ще се почувства измамен.
Безсилна да направи друго, Лаура тропна с крак.
— Погледни сериозно на нещата. Престани да се държиш, сякаш всичко е игра. И двамата много добре знаем, че искат да те убият, както и всеки, който застане на твоя страна.
— Много хора са се опитвали да ме убият, но още никой не е успял.
— Това са Блекторнови. Казах ти, че ще бъдат поне 24…
— Точно след като Джордж и Джеф се върнаха от войната се справихме с повече от 40 мъже от семейство Маккендън, решени да ни убият за половин милион в злато, което ние нямахме. Това беше преди единайсет години. Сега сме много по-добри в стрелбата.
— Но не са крадци на добитък.
— Макклендънови също бяха.
— И убийци.
— Маккелндънови убиха младия Алекс Пендълтън. Просто го застреляха на място.
Лаура не можеше да проумее защо мъжете си мислят, че след като са успели да извършат нещо опасно веднъж, пак бяха готови да го направят, без да ги е страх. Претендираха, че разсъждават логично, а всяка жена, дори и най-емоционалната знаеше, че човек не може да си играе със съдбата. Дори и Рандолфови не са безсмъртни.