Лицето на Тейлър оставаше все така безизразно.
— Помислих си, че ще е забавно да видя какво ще стане. Двама от рода Блекторн са известни, че обичат да стрелят в гръб.
— Мога и сам да се грижа за себе си.
— Е, в такъв случай се надявам, че само ще гледам.
— Върни се в Ню Мексико.
— И тук ми е добре — отвърна Тейлър. — Уърти са доволни от мен.
— Мога да те изхвърля от града.
Тейлър му обърна гръб и се зае с работата си.
— За тая работа шерифската значка няма да ти е достатъчна.
— Разполагам и с други неща освен нея.
— Знам. Разчуло се е.
— Майната ти! — изруга Хен и тръгна да излиза от кухнята.
— Телеграфирах на Джордж.
Тейлър изрече тези думи съвсем спокойно, ала те подействаха на Хен като електрически шок. Той моментално се закова на мястото си и бавно се обърна назад.
— Защо?
— Никога нямаше да ти прости, че не си го уведомил. И има право.
Хен изхвръкна от кухнята, бълвайки буря от такива отровни проклятия, че двамата Уърти отново поруменяха.
— Ама вие наистина ли сте братя? — недоверчиво попити Грейс.
— Никой досега не е успял да се погоди с Хен — каза Тейлър вместо отговор. — Страшно мрази някой да му върви по петите.
— А Блекторн наистина ли са решили да го нападнат?
— Така предполагам. Те не са свикнали да се събират за щяло и нещяло.
Хен не се върна в канцеларията. Не препусна и с коня си. Ако Бримстоун усетеше настроението му, можеше да го хвърли от седлото и дори да го разкъса на парчета. Запъти се към вира отвъд града, но и тази идея не се оказа добра. Вирът му напомни за реката, а реката му напомни за каньона. Той пък от своя страна му напомни за Лаура.
Трябваше да се тревожи за съдбата на града. Трябваше да мисли за собствената си безопасност, но единственото, за което можеше да мисли, беше Лаура. И Адам. Нямаше спасение за тях, слезеха ли Блекторн в Сикамор Флетс. След като свършеха с него и града, щяха да се върнат към каньона и със сигурност щяха да отвлекат Адам, а за да сторят това, Хен беше сигурен, че щеше да им се наложи да убият Лаура, тъй като детето беше единственото нещо, което съществуваше в живота й.
Не беше приел сериозно заплахата на Блекторн — Деймиън го беше накарал малко да се усъмни в куража им — но изглежда те наистина не бяха страхливци. Ако не беше сигурен, Тейлър можеше и да дойде, но не би си позволил да телеграфира на Джордж — Защото Джордж на всяка цена щеше да се появи. И двамата знаеха това.
Хен изруга. Трябваше отново да говори с Лаура. Трябваше да се махне от каньона. Но как щеше да я убеди? Лаура нямаше пари, а той бе сигурен, че не би приела от него. Мина му през ум дали да не отвлече Адам. Тя щеше да последва. Тази глупава идея само му показа какво отчаяние го бе обхванало. Не можеше да причини такава болка на Лаура. Освен това, знаейки какъв инат беше тя, нищо чу, още щом намереше сина си, незабавно да се върне в имението си при каньона.
Хен отново изруга. Всички го смятаха за стрелец, за убиец, за човек, свикнал да решава с оръжие всички проблеми. Сега обаче, оръжието никаква работа не му вършеше. Трябваше да се оправи без оръжие.
Огън!
След вика „Индианци!“, това като че ли беше най-страшната дума в Запада.
— Идва откъм наемната конюшня — извика Джорди, нахълта в стаята на Хен и се спусна към прозореца. — Гори като клада.
Въпреки че наемната конюшня беше на другия край на града, Хен видя пламъците през прозореца и до слуха му долетя ужасеното цвилене на конете. Бримстоун! Той беше там. Държеше го в нея, защото никой не искаше да го води в откритата конюшня.
— Имат ли пожарна команда? — попита Хен и скочи леглото в панталоните си. Грабна ботушите и ризата си и се спусна към вратата.
— Имат — отвърна Джорди, мъчейки се да го догони — но не я бива за нищо.
Листата на чинарите шумоляха, повявани от лек ветрец. Отблясъците на огъня поглъщаха бледата светлина на луната и звездите. На фона на оранжевите огнени езици хората се движеха като безформени черни сенки и заемах местата си, образувайки верига, по която да преминават ръка на ръка ведрата с вода.
Конете от съседната открита конюшня се бяха скупчили до далечната ограда и цвилеха изплашени. Гредите скърцаха и се огъваха под напора им, но все още ги удържаха. С един-единствен поглед Хен разбра, че Бримстоун е още в горящата сграда.
Сякаш целият град се беше стекъл на това място и всички носеха ведра. За броени минути хората се бяха подредили във верига между конюшнята и резервоара за вода зад нея. Друга верига се бе проточила на петдесет метра до кладенеца зад салона. Пламъкът вече беше обхванал по-голяма част от плевнята.
Хен чу цвилене, обърна се и видя Джеси Маккафърти, който тъкмо извеждаше от конюшнята един петнист жребец.