— Какво правите тук? — попита Хен.
— В-видях ог-гъня от каньона — заеквайки отвърна Лаура. — Знаех, че ще има нужда от помощ. Нямах представа, че Санди е в конюшнята, докато не видях Адам да се спуска към огъня.
Продължаваше да трепери и да притиска сина си.
— Искам да ти благодаря и да ти кажа колко много…
— Всеки на мое място би направил същото.
— Да, но го направи ти, а не всеки. Никога няма да забравя това.
Хен се питаше дали все още е достоен да дава уроци по езда на сина й. Ако не се лъжеше, едно старо пуританско правило гласеше, че човек се пречиства от греховете си едва когато изгори и се превърне във въглен. Ако това беше единственият път към спасението, току-що той беше пропуснал своя шанс.
— Водата свърши! Няма вода!
С този вик си отиде и последната надежда да бъде спасена сградата.
Резервоарът за вода зад наемната конюшня беше празен, а кладенецът беше изгребан до дъно. Хората се прехвърлиха на следващия кладенец, ала веригата вече беше по-дълга, ведрата се движеха по-бавно и водата се изчерпа още по-бързо. Сега всичко, което можеха да направят беше да пазят да не би огънят да обхване и други постройки.
За щастие конюшнята беше отделена от града на повече от тридесет метра. Няколко живи въглена паднаха върху съседните сгради, но незабавно бяха угасени. Хората стояха безмълвно и наблюдаваха как пламъците погълнаха конюшнята. Огънят щеше да остане да гори още часове наред и щеше да затихне едва на следващия ден.
— Жалко, че реката пресъхва точно тук. Ако не бе така щяхме да спасим конюшнята — каза Хен, доволен, че гласът му не издаде внезапната лудост, която го беше обзела. Едва сега си даде сметка колко много беше копнял да разговаря с нея, колко много беше копнял да я види и колко много се беше страхувал как ще изкара още две седмици, без да я срещне.
— Защо си оставил коня си в наемната конюшня? — обърна се той към Адам?
Момчето се свободи от прегръдката на майка си, ала остана до нея.
— Никой няма да ти се кара — успокои го Хен. — Само искам да зная защо не остави коня в ливадата.
— Мама каза, че ти повече няма да дойдеш там.
— Това не обяснява…
Адам вдигна очи.
— Ти помагаш на Джорди — каза той и думите му прозвучаха като обвинение в предателство.
— Та това е част от уговорката ни. Джорди работи за мен, а аз го уча как да язди.
— И аз ще помагам на Джорди — каза Адам. — Можеш ли и мен да ме учиш да яздя?
Хен отправи очи към Лаура, но тя се беше загледала в сина си. Чудеше се дали Лаура знаеше как синът й си уплътнява времето. Не биваше занимания им по езда да се водят зад гърба на майка му.
— Майка ти каза ли ти, че можеш да доведеш Санди тук? — попита Хен.
Адам поклати глава.
— Ти въобще попита ли я?
Адам отново поклати глава.
— Един воин трябва всичко да казва на майка си — погледна го Хен.
— Тя не каза, че не може.
— Не си я питал, защото си знаел, че няма да ти разреши, нали така?
Адам кимна.
Хен си спомни колко недобросъвестно се беше отнасял към забраните на майка си. Направо казано двамата с Монти не даваха пукната пара за тях. Знаеше колко много я наскърбяваше това и не му се искаше Адам да придобие същия навик.
— Смятам, че трябва да й се извиниш и да й поиска прошка.
— Но тя каза, че никога повече няма да дойдеш. Каза, че не иска да ме вижда с теб. Но защо? Нали и ти като татко си убивал лошите? Защо тогава те смята за лош?
Глава единадесета
— Ще трябва да питаш нея — отвърна Хен. Лаура беше казала на Адам, че Хен е лош. В такъв случай тя трябваше да му обясни защо все пак не беше чак толкова страшен. — Не всички виждат нещата по един и същ начин. Може би майка ти не желае да тръгнеш по пътя на баща си и по моя.
Изглежда също както собствената му майка никога не бе успяла да разбере какво точно става в Тексас, така и Лаура не си даваше сметка за опасностите, които криеше животът в Аризона.
— Но…
— Ако искаш да те уча как се язди, ще трябва да се държиш като мъж. Не го увъртай, а застани пред нея, погледни и в очите и я попитай.
Точно това би трябвало да сторят и те двамата с Монти. Не че тя щеше да ги разбере. Не, тя нямаше да им повярва, особено след като баща им й беше казал, че на всяка цена трябва да ги държи настрана от опасностите. Тя сляпо вярваше на баща им, независимо от това колко здрав разум имаше в думите му. И все пак те трябваше да опитат.
— Но аз вече я питах.
— Попитай я отново. Майка ти може да промени решението си. Понякога това се случва с всеки от нас.