— Водата е на Лаура Блекторн.
— Водата не е на никого. Тя е на всички.
— Госпожа Блекторн е собственик на каньона — каза Хен — Тя има документ за собственост на онова място, където водата изчезва под земята точно зад високата поляна.
— Не ми се вярва. Никой не би си дал парите да си купи каньон.
— Тя обаче го е сторила. Видях документа с очите си.
Възцари се гробна тишина.
— Май ще трябва да поговорим с нея.
— Безсмислено е. Тя мрази целия град.
— Трябва да докараме тая вода, независимо дали Лаура иска или не.
— След като целият град се нуждае, ще й я отнемем.
— Никой нищо няма да отнема — каза Хен.
— И кой ще ни спре?
— Аз ще ви спра — отвърна Хен.
— Но ти си ни шериф. От теб се иска да правиш онова, което ние ти кажем.
— Аз съм тук, за да прилагам закона и да защитавам от посегателства собствеността на всеки гражданин. В това число и собствеността на Лаура Блекторн.
— В такъв случай ще те застреляме и ще си намерим друг шериф.
— Ще я изгоним от каньона.
— Няма нужда да убивате шерифа и да ме гоните от моята земя. Аз ще ви продам водата.
Всички обърнаха поглед към входната врата. Лаура незабелязано беше влязла в салона и се приближи до Хен. Очите им се срещнаха за миг, след което тя огледа цялото множество.
— Шерифът е прав. Аз наистина съм собственик на каньона.
— Откъде намери пари да го купиш? — попита я Естел, Намекът й беше толкова явен, че няколко от присъстващите, се изчервиха от неудобство.
— Във всеки случай не като отказвах да си плащам сметките — отвърна Лаура.
Сега и самата Естел се изчерви.
— Можете да започнете да копаете канала, когато пожелаете — каза Лаура, обръщайки се към останалите. — Имам само две условия, първото е да хванете водата отсам чинарите и да не стане така, че половината град да се струпа в имението ми.
— И какво е второто?
— С организацията да се заеме шерифът Рандолф.
— И колко ще ни струва? — попита я Естел.
— По пет долара на ден, които ще ми плащате в злато на всяко първо число от месеца.
— Но на нас водата не ни трябва постоянно. Само когато пресъхне вирът.
— По пет долара на ден през цялата година или няма да можете да прокопаете канала си.
— Но това прави сто и петдесет долара месечно!
— Не можеш да искаш толкова пари! Защо ние…
— Чухте предложението на госпожа Блекторн — обади се Хен. — Сега ви предлагам да го обсъдите помежду си. Когато стигнете до някакво решение, намерете някой, който знае как се разговаря с дама и го изпратете при госпожа Блекторн.
Хен и Лаура излязоха от салона, съпроводени от всеобщо изумление.
— Съжалявам, че трябваше да чуеш всичко това — обърна се Хен към Лаура, когато двамата се озоваха на улицата.
— Мислиш ли, че ще купят водата?
— Сигурно. За тях това е много важно.
— С тези пари ще мога да взема Адам и да се махна от този град.
— Да се махнеш! — Хен никога не си беше представял, че Лаура може да напусне дома си. — Толкова ли си изплашена от Блекторн?
— Не толкова от тях, колкото от себе си.
Лаура се обърна и си тръгна, оставяйки Хен извънредно озадачен и развълнуван. Тя не би била изплашена от себе си, ако не се чувстваше несигурна в отношението си към него. Сега, след като беше изтърпял всичките й номера, нямаше нищо против и тя малко да пострада.
Но трябваше да внимава и за собствените си чувства. Чудесно беше, че се беше увлякъл по Лаура — тя беше прекрасна жена, — но доколкото си спомняше, той не беше способен на дълготрайна връзка, а това така лесно го забравяше, когато беше до нея.
Лаура крачеше към каньона, но краката й почти не докосваха земята. За първи път в живота си щеше да има някакви пари. Щеше да може да даде на сина си и нещо повече от най-необходимото. А след време можеха и да напуснат Сикамор Флетс. Можеха да отидат някъде, където правото не се определя от пистолетите, където мъжът знае как да се държи с жената, където с една жена, преживяла нещастието да бъде изоставена от съпруга си, не се отнасят като с животно. Тя не знаеше къде точно има такова място, но щеше да го намери.
Първата й мисъл беше да попита Хен. Той беше обиколил целия Запад и сигурно знаеше къде има такова място.
Интересно къде ли беше прекарал годините на своята зрялост, какви ли жени беше имал в живота си. Дали е бил влюбен в някоя от тях?
Не знаеше защо мисли за него. Беше му казала истината. Не желаеше съпруг. Не желаеше никого повече в живота си. Адам й беше достатъчен. Още щом се махнеше оттук, щеше да забрави и за Карлин, и за Блекторн, и за Сикамор Флетс, и за всичко останало.
Съмняваше се, обаче, че ще забрави Хен.