Септемврийското слънце безмилостно жареше и Хен си отдъхна с облекчение, когато стигна под сянката на дърветата около вира. Чинарите сякаш се бяха смълчали и притаили дъх в очакване на първите дъждове. Клоните на върбите бяха увиснали неподвижно, а листата на тополите леко потрепваха. Пресъхналото дъно на реката хрущеше под краката му. Щяха да се излеят няколко силни дъждове, преди водата отново да потече оттук.
Сухите листа зашумяха под ботушите му, когато навлезе сред чинарите в подножието на каньона, чиито скали се издигаха отвесно на деветдесет метра над главата му. Въпреки че през дългото горещо лято повечето растителност беше изсъхнала и потънала в прах, около реката всичко беше зелено, запазено от дебелата сянка на дърветата.
Беше дошъл при Лаура да разговарят за строежа на канала. Искаше също така да я попита дали би могъл да остави при тях Бримстоун, докато Чък Уилсън възстанови конюшнята. Едрият жребец го следваше, душейки с интерес въздуха наоколо.
Хен добре знаеше, че сега за първи път откакто се беше появил в Сикамор Флетс Лаура щеше да го посрещне с отворено сърце и тази мисъл го изпълваше с особен трепет. Може би щеше да се зарадва на него, а не само на помощта му. Не му се стори точно така, когато го покани, но дълбоко в себе си се надяваше на това. Харесваше Лаура Блекторн и му се искаше тя също да го харесва.
Странно му беше това желание. Обикновено предпочиташе хората да не го харесват. Така се държаха на разстояние от него. Дори и близките му рядко му досаждаха. Предпочиташе сам да се грижи за себе си, тъй като в противен случай усещаше, че прекалено много се обвързва. Чувстваше се спокоен докато тя го отбягваше. Сега обаче нещата не стояха така.
Лаура вдигна поглед точно когато той се появи от запоя и широко разтвори очи от почуда при вида на следващия го жребец. От своя страна Хен също се учуди, че още щом я мярна, се почувства по-добре. Може би не точно по-добре, а някак си по-различно. Сякаш сетивата му се изостриха и светът му се видя по-красив. И за пръв път в живота си той отиваше към някого с отворено сърце и обятия. Всъщност всичко беше съвсем просто. Харесваше му да бъде с Лаура и Адам.
— Адам се запиля някъде — каза тя, без да вдига очи от жребеца.
За Бримстоун се говореха страхотии, част от които Хен потвърждаваше, макар и с половин уста. Според тях при обяздването му конят бил малтретиран, ала боят, вместо да пречупи характера му, го беше направил още по-необуздан. На Хен му била нужна цяла година, за да спечели доверието му. Все още Бримстоун не вярваше на мъжете, докато с жените и децата се държеше приятелски. И сега в очите му, загледани в Лаура, се четеше единствено любопитство.
— Зная. С Джорди е.
Хен знаеше, че Лаура го беше поканила, за да го помоли да учи Адам на езда, но му се искаше да разбере дали все пак в отношението й към него не влизаше и нещо повече.
— Малко съм обезпокоена от това.
— Защо?
— Джорди е голямо момче. И е изключително груб. Чух хората да говорят… — Лаура не довърши мисълта си. — Съжалявам. Постъпвам с Джорди така, както хората постъпват с Адам — съдя го според това, което беше баща му.
— Хората какво ли не говорят за децата, които растат без баща и без дом — с леко раздразнение отвърна Хен. Тя сякаш не можеше да излезе извън мисълта, че Адам не е център на вселената и говореше така, сякаш никой друг освен него не съществува.
— Хубаво е, че снощи Джорди не спеше в конюшнята.
— И там да беше, щеше да се оправи. Такива като Джорди винаги оцеляват. В това отношение той много прилича на теб.
Лаура не знаеше как да изтълкува думите му, които всъщност означаваха точно това, което беше казал. Тя беше способна да стори точно това, което е необходимо, за да оцелее. Беше силна, смела и непокорна. Необходимо бе само да се научи да не използва силата си като щит над Адам. Той трябваше да израсте също толкова силен и смел, колкото нея, а това нямаше да е възможно, ако тя продължава да бди пад него.
Хен си помисли, че неговите родители никога не им бяха спестявали трудностите — майка им, защото беше прекалено слаба, а баща им — защото беше прекалено безразличен към тях. По тази причина детството им беше доста трудно, но пък ги беше направило силни и всички те бяха способни да се справят със собствените си проблеми.
— А защо си довел коня, след като знаеш, че Адам го няма? — погледна го Лаура.
— Защото исках да те попитам дали мога да го оставя при вас, докато Уилсън възстанови конюшнята.
— Чувала съм ужасни неща за него.
— Бримстоун обича жените и децата — отвърна Хен и внезапно се усмихна. — Виж, съвсем друго нещо е, ако види Зак.