— Зак ли? — погледна го с недоумение Лаура.
— Зак е малкият ми брат — обясни й Хен. — Бримстоун никак не го обича. Изобщо той чудесно умее да преценява хората.
— Не се изказваш особено ласкаво за брат си.
— Почакай да го видиш и ще разбереш.
— Съмнявам се, че някога бих искала да видя някой от семейството ти.
Хен отвори уста да й каже нещо за Тейлър, но промени намерението си. Все още му беше сърдит, че е пристигнал. Нямаше нужда от ничия закрила. От години вече конекрадците избягваха Кръг–7, защото се страхуваха от него. А сега да се появи Тейлър! Саможивецът Тейлър, който се чувстваше далеч по-добре вкъщи покрай тревите и подправките си, отколкото навън сред хората! Мисълта, че той е дошъл да го защитава, му беше обидна.
— Ела и дай на Бримстоун да те помирише.
Лаура протегна ръка. Бримстоун издаде напред глава вдъхна дълбоко въздуха с ноздрите си и когато видя, че Лаура не се изплаши, лизна крайчеца на ръкава й. Лаура се усмихна.
— Май ме опитва.
— Тя умее да чете мислите ти, момчето ми. Мисли му как ще се държиш с нея!
Тя изучаваше не само коня, но и него. Хен не знаеше как точно, но чувстваше, че претегля всяка негова дума.
Наистина, беше съвсем различна сега, когато не гледаше как да се отърве от него. Дори и усмивката, която отправи към Бримстоун не беше само с крайчеца на устните й. В очите й се четеше добронамереност и симпатия към животното, което първо опипваше почвата, за да разбере до каква близост ще бъде допуснато. Но защо беше такава само към Бримстоун? Защо нямаше желание да разбере и него?
— Сигурен ли си, че няма да е опасен за Адам?
— Джорди постоянно беше с него. Още ли мислиш, че можеш да се научиш как да ме харесаш?
— К-какво? — заекна тя, изненадана от неочаквания въпрос.
— Онзи ден в града каза може би. Питах се дали вече не си си отговорила на този въпрос.
Хен чудесно разбираше, че дъхът й бе секнал. Самият той не можеше да повярва, че толкова много се вълнува от отговора й. Поне досега не му се беше случвало такова нещо.
— Харесвам те — отвърна Лаура, забила поглед в земята. — Ти си мил, разумен си и проявяваш загриженост за нас. — Вдигна очи, погледна го в очите и добави: — Би било неблагодарност от моя страна да не те харесвам.
— Не искам да го чувстваш като задължение.
— Не го чувствам като задължение. Искам да кажа, че наистина съм ти задължена, но не заради това те харесвам.
— Означава ли това, че мога да идвам тук не само за уроците по езда на Адам?
Лаура го погледна объркана.
— Нали ще трябва да те държа в течение на това как вървят нещата с канала?
— А, да, чудесно — отвърна тя с видимо облекчение.
Хен се чудеше дали Лаура се притесняваше от самия него или от клюките, които може да породи контактът им. Изглеждаше му малко нервна, но като че ли не й се искаше да го отпрати. В същото време тя очевидно не знаеше как да постъпи.
Нито пък той.
— Шериф Рандолф! Шериф Рандолф!
Хен се обърна, видя Джорди и Адам да тичат към тях и почувства неприязън от появата им. За първи път Лаура не гледаше да го отбегне, сякаш е видяла пепелянка, и ето че се изтърсиха тези две хлапета да нарушат уединението им.
— Господин Колинс е пристигнал в града и е направо бесен — извика Джорди, с мъка поемайки си дъх.
— Крадци на добитък! — успя само да допълни Адам.
— Повече от сто човека — продължи Джорди. — Отмъкнали са му всичките крави и те търси да му ги върнеш.
Да си тръгне заради Питър! По дяволите! Никога не бе успял да се научи как да стои настрана и да си трае.
— Върни се в града и му кажи, че след малко ще съм там. Обещал съм на Адам да пояздим малко.
— Той иска веднага да се появиш — отвърна Джорди. — С него е и старият господин Рийджън. Взели са господин Нортън, а той…
— Колко човека са се събрали? — попита Хен.
— Шестима. Стоят пред канцеларията ти и обикалят като кучета около месарница.
Нямаше какво да се прави. Джорди нямаше да го остави на мира, докато не тръгне. Харесваше това момче, но вече усещаше, че се е залепило като гербова марка за него.
— Ще трябва да вървя — каза Хен и погледна Лаура. — Ще можеш ли да покажеш на Адам как да се грижи за Бримстоун? — обърна се той към Джорди.
— Разбира се. Не е голяма философия.
Джорди пое юздите от Хен. Едрият жребец изпръхтя и се изправи на задните си крака.
— Хайде, не ми предавай фасони — извика му Джорди, без ни най-малко да се впечатли от реакцията на коня. — Стой мирен, иначе ще те завържа на място, където няма да намериш нито трева, нито вода.
— Може ли да взема аз юздите? — попита Адам.
Лаура понечи да възрази, но Хен я хвана за ръката и поклати глава в отговор на въпросителния й поглед.