— По-добре утре — отвърна Джорди. — Нека сега го заведа аз. Конят трябва да посвикне с теб. Много е недоверчив към непознати.
— Аз не съм непознат — възрази Адам, като тръгна заедно с приятеля си. — Виждал съм го много пъти.
Хен погледна двете момчета да се отдалечават — Адам, все още твърде малък, но изгарящ от желание да се държи като голям и Джорди — нисък, набит и силен като земята, която го беше отгледала. Тези две момчета без бащи като че ли съзираха в негово лице нещо, което безкрайно им липсваше. Какво ли щеше да стане с тях, след като се махне оттук?
— Сигурен ли си, че конят няма да им стори зло? — попита Лаура.
— Не се опитвайте да го яздите и всичко ще е наред.
— Ще последваш ли крадците?
— Нали за това ми плащат?
— Пази се. Сигурна съм, че в тази работа са замесени и Блекторн. Деймиън има трима братя, а баща му е коварен като змия.
— Страхуваш ли се за мен?
Тя го погледна така, сякаш беше нападната и се чудеше как да се спаси. Не биваше да й задава този въпрос. Любопитството му не беше достатъчен аргумент, за да я предизвика към откровение. Впрочем и той би се почувстват като нея, ако някой се опиташе да разбере какво чувства.
Но с Лаура нещата стояха иначе. Той искаше да знае; важно беше да знае.
— Баща му мрази всички тексасци — каза тя, — тъй като тексасец уби Карлин. Бъди внимателен и с Елисън. Носи му се славата на добър стрелец.
— Аз няма да съм сам.
— Освен това са известни със засадите, които правят.
— Ще го имам предвид. Ще ти се обадя, преди да тръгна. И без това ще трябва да мина оттук, за да си взема коня.
Никак не му се тръгваше. Искаше му се да й каже нещо, но не знаеше какво точно. Чувстваше, че Лаура изпитва същото. Всичко това му изглеждаше толкова странно. Винаги досега бе знаел какво иска и какво не. Дори и когато променяше намеренията си.
— След половин час изпрати Джорди при мен. Това време ще му е достатъчно да се оправи с Бримстоун.
— Кога ще тръгнеш?
— Рано сутринта. Тези неща не бива да се протакат.
— Искаш ли нещо за ядене?
— Не. Само ще мина оттук, без да будя никого.
— Сигурен ли си?
— Да.
Нищо повече не му дойде наум да й каже и си тръгна с чувството, че е забравил за най-важното.
— Не смятам да тръгвам сам — каза Хен, — но ако тръгнем цяла дузина, ще подплашим всичко живо по пътя си. Трябва да ги хвана на местопрестъплението. Засега дори не знаем кого ще преследваме.
— И какво предлагаш? — погледна го Питър Колинс. — Досега правихме каквото ти казваше, но ако изгубя животните си, до края на годината ще трябва да се превърна в наемен работник.
— Ще дойдете само вие с Уоли — отвърна Хен. — Вие най-много пострадахте, освен това познавате добре тоя край. И без това крадците действат сами или най-много по двама. Предполагам, че сега или жигосват кравите, за да ги откарат в някое стадо, или са ги скрили някъде в каньона, докато подготвят продажбата им.
— А ние останалите какво да правим? — попита го Бил Нортън.
— Приберете се и си гледайте работата. Ако имаме нужда от вас, ще ви се обадим.
— Мислиш ли, че зад тая работа стоят Блекторн?
— Нищо чудно.
— Така никой няма да дойде — извика Питър. — Хората са изплашени до смърт.
— Чакай, чакай…
— Какво да чакам? Знаеш, че е така. Само при името Блекторн всички се разтреперват.
— Не е вярно. Хората не са…
— За това ще говорим после — прекъсна ги Хен — Сега идете да поспите. Ще тръгнем един час преди изгрев слънце.
— Шерифът заминава да преследва крадците заедно Уоли и Питър — каза Хорас Уърти на жена си.
— Мисля си, че сам би се справил по-добре — отвърна Грейс. — Не познавам добре Питър, но Уоли за нищо не го бива.
Грейс искаше да каже още нещо, но си спомни, че време за вечеря, и изгуби всякакъв интерес към разговора.
— Кога потеглят? — обърна се Тейлър към господ Уърти, когато жена му излезе от стаята, за да донесе вечер та.
— Рано сутринта.
— И накъде ще тръгнат?
— Към Сиенега Уош.
— Няма да съм тук за закуска.
— И аз така предположих. Ще ги последваш ли?
— Все някой ще трябва да гледа какво става след тях.
Глава дванадесета
Лаура внезапно се събуди.
Беше сънувала Хен. Беше й се присънило, че се хвърля в краката му, предлага му се без капка свян, че го следва като вярно куче, а той не й обръща внимание.
Махна с ръка, за да изтрие от съзнанието си ужасния сън. По-скоро би умряла, отколкото да позволи такова нещо на който и да е мъж. Разбира се, Хен никога не би постъпил така с нея. Все пак неприятно й беше, че го е сънувала. И защо ли трябваше да се събужда с мисълта за него?