Откакто се бяха разделили следобеда, не беше преставала да мисли за него. Хен беше различен от другите. Обикновено беше припрян, самонадеян, делови и дори рязък. Вчерашния ден обаче като че ли не му се искаше да си тръгва! Имаше някаква промяна в него, нещо, което го правеше да изглежда по-човечен и по-достъпен. Жалко, че се беше появил Джорди да му каже за крадците.
А може би само така й се беше сторило. Може би не е в състояние да го изгони от мислите си, просто защото коня му се намираше вързан на тридесетина метра от вратата й.
Мисълта за Бримстоун й напомни защо се беше събудила. Конят беше изцвилил. Не познаваше нрава му, но знаеше, че нощем обикновено конете са спокойни. И в момента риеше с копита и пръхтеше, сякаш беше надушил някоя пума. В каньона обаче никога досега не се бе появявала пума.
Спомни си нещо, което й беше казал Карлин по време на дивото им препускане покрай мексиканската граница. Беше й казал, че могат да спят спокойно, тъй като конят му бил по-добър пазач дори от овчарско куче. Може би Бримстоун беше като него? Хен беше казал, че не обича хората. Може би беше надушил присъствието на хора?
Лаура се протегна от леглото и изтегли двуцевката, която беше оставила наблизо. Стана, бързо прекоси стаята, стигна до прозореца и внимателно погледна през него, внимавайки да не я забележат.
Отначало не видя нищо друго в тъмнината, освен млечнобелия гръб на Бримстоун, който се въртеше неспокойно и ушите му бяха щръкнали. Явно беше усетил нещо наблизо и това никак не му харесваше.
И тогава ги видя. Един, двама, трима, четирима мъже тихо се промъкваха към дома й. Като че ли бяха Блекторн. Лаура се спусна към леглото на сина си и го разтърси.
— Събуди се! — тревожно прошепна тя. — Отвън са дошли няколко мъже от Блекторн. Донеси патрони.
Лаура откачи от стената пушката и пистолета и отново се върна до прозореца. Мъжете се приближаваха. Тя опря пушката в стената и насочи двуцевката към прозореца.
— Не се приближавайте! — извика тя. — Ще стрелям!
— Искаме да ни дадеш момчето — чу се гласът на Деймиън. — Нямаме намерение да ти сторим зло.
Отново Деймиън. Нямаше ли най-после да я остави на мира?
— За нищо на света, дори ако се наложи да ви убия.
— Той е Блекторн и трябва да бъде възпитан като такъв.
В отговор Лаура стреля и със задоволство чу болезнен вик. Знаеше, че от това разстояние двуцевката не можеше да убие човек, но можеше сериозно да го нарани.
— Имам пистолет и още една пушка — извика тя, след което стреля отново. Бримстоун изцвили. Напрягаше се не от болка, а от гняв. Хен нямаше да й прости, ако направеше нещо на Бримстоун, но засега конят трябваше сам да се погрижи за себе си. Тя трябваше да защити Адам, и то на всяка цена. Ловко измъкна двете гилзи и зареди патрони.
— По дяволите, Лаура! Защо просто не ни предадеш момчето? — извика Демиън.
— И защо толкова ти е притрябвало?
— Та то е син на брат ми! Татко вече му подари кон.
— Можеш да си вземеш коня — отвърна Лаура, — но не Адам.
— Не може да вземе Санди! — възнегодува Адам и се отказа от ъгъла.
— Стой там! — нареди му Лаура. — Опитвам се да го залъжа.
Трябваше да внимава какво говори. Заради коня Адам беше способен да рискува живота си. Не можеше да разбере защо е така, но беше готова да се обзаложи, че Хен може.
Бримстоун отново изцвили. Изглежда се бореше с някого.
— Ако не ни предадеш Адам, тази нощ ще дойдем отново — обади се Деймиън. — И бъди сигурна, че ще си го вземем!
— Не и ако сте мъртви — извика Лаура и стреля. Посегна към пушката, но мъжете се разпръснаха и се отдалечиха към скалите. Не бяха забелязали, че къщата е построена на самата скала и че единственият й вход беше през вратата или прозореца.
— Още ли са тук, мамо? — изплашен прошепна Адам.
— Да.
— Нищо не чувам. Какво правят?
— Опитват се да влязат и да те отмъкнат.
— Не искам да ме отмъкват.
— Не се бой. Няма да им позволя да те докоснат.
— Шерифът ще дойде ли?
Лаура се срамуваше да си признае, че това вече й беше минало през ума, но беше отхвърлила тази вероятност. Скалите на каньона бяха твърде високи и Хен едва ли може да чуе изстрелите, дори и да беше буден. Трябваше да разчита само на себе си.
— Той би ги избил — каза Адам с цялата си детинска увереност в своя герой.
— Аз сама ще ги избия — отвърна Лаура, подразнена ниското доверие на Адам в способностите й да го защити. И ще го сторя, ако се приближат.
Мъжете изглежда се колебаеха. Явно бяха разбрали, че не могат да изкачат почти отвесните скали на каньона и сега навярно се опитваха да измислят нова тактика. Зад тях Бримстоун се беше успокоил малко, но все още от време на време риеше с копита и пръхтеше.