— Гледай да не си изпуснеш арестанта.
— Да ти помогна ли да го отведем? — обади се Адам.
— По-добре остани да пазиш майка си — отвърна му Хен се обърна към Лаура. — Искам да се пренесете в моя дом. Докато се върна.
— И тук сме си добре.
— Или поне да прекарате нощта в града.
— Те няма да се върнат. Поне засега — отвърна тя. Гласът й звучеше спокойно, но в главата й бушуваше буря.
Той трябва да се е събудил от първия й изстрел и да е тичал през целия път дотук, след като се беше появил толкова бързо. Това не беше постъпка на човек, който изпълнява своя дълг. Този човек можеше да има само една мисъл в ума си, след като, събуден от изстрела, незабавно беше стигнал до единственото правилно заключение. Беше дошъл, без да знае срещу колко души ще се озове и, очевидно, без да мисли за себе си.
Сега настояваше тя да се премести в неговия дом. Лаура усети познатата възбуда, която я съпътстваше при всяка негова поява. Сега обаче изпитваше и едно особено удивление. Той се тревожеше за нея… Е, поне малко. Ако не беше така, нямаше да му дойде наум да й предложи дома си. Опита се да отложи тези си мисли за по-късно, ала веднага си даде сметка, че й е невъзможно да потисне надеждата в себе си. Тя лесно прескачаше всякакви пречки, не признаваше разума, захвърляше здравомислието на боклука и й трябваше съвсем малко, за да полети към нови и нови химери.
Лаура обаче знаеше, че колкото и приятна да беше надеждата, когато мислено си строеше пясъчни дворци, прекарвайки часове пред коритото, тя имаше и способността причинява болка. А тази болка вече я беше изпитала.
— Няма да си тръгна, преди да ми обещаеш — каза Хен — Можеш да ги задържиш с пушките си, но не можеш да ги прогониш. Те могат да те обкръжат и да те държат тук, докато се предадеш.
— Не и когато ти си наблизо.
— Точно в това е проблемът. Известно време няма да съм тук. Затова докато се върна, ще прекарвате нощите моя дом.
Лаура почувства, че решителността й се стопява. Толкова силно й се искаше да вярва, че някой мисли за нея, че беше готова да забрави за всякаква предпазливост. Или почти.
— Нали ти казвам, че всичко ще бъде наред.
— Ако не се съгласиш да слезеш в града, ще изпратя града тук.
— Какво значи това?
— Имам под ръка една дузина мъже. Ще ги разпределя по трима-четирима да те пазят нощем.
— Не говориш сериозно.
— Кажи на кого имаш доверие?
— На никого нямам доверие — отвърна тя. Не можещ да разбере дали се шегува или говори сериозно. Хен нямаш навика да се шегува, но това, което казваше, беше абсурдно: Ако ли пък говореше сериозно…
— Не се тревожи. Ще оставя Джорди да стои тук и ако се наложи да ги повика.
Лаура не се сдържа и се засмя. Всичко беше толкова смешно.
— Не мислиш сериозно, че ще дойда да спя в твоя дом, нали?
— Защо?
— А какво ще кажат хората?
— Като видят как се грижа за теб, ще разберат, че се грижа и за тях. Няма да разберат, че в това има нещо повече от обикновена загриженост.
— А наистина ли има?
— Така мисля.
Сърцето й лудо заби и тя беше сигурна, че той също го усеща.
— Ами ако ти кажа, че съм съгласна и после си остана тук?
Господи! Какво беше станало с решителността й? Май се предаваше. Нещо не беше наред. Мислите й бяха объркани. Не знаеше какво да прави. Чувстваше само, че ще отиде там, където трябва да бъде.
— Няма да го направиш. Сигурен съм, че ще удържиш на думата си.
Прав беше. Дори и да искаше, не можеше да го излъже.
— Добре, но ще се приберем веднага щом се върнеш.
— Надявам се. Иначе ще трябва да спя под звездите. Лека нощ.
Хен не тръгна преди изгрев слънце. Нападението над дома на Лаура беше причина да отложи заминаването. Даваше си сметка, че този факт няма да се хареса на Питър и Уоли, но намираше за по-важна сигурността на Лаура от няколкото откраднати крави.
— Пускам те да си вървиш у дома — обърна се Хен към Ифреим след закуска. — Можеш да им върнеш конете и оръжието. Също така им предай и нещо от мен.
— Едва ли ги интересува каквото и да било за теб — отвърна Ифреим, все още бесен, че беше станал жертва на един кон и че бе принуден да прекара нощта зад решетките.
— Кажи им да оставят Лаура Блекторн намира. Могат да продължат да крадат крави — аз нищо няма да им направя, докато не ги хвана. Сторите ли обаче нещо на тази жена или на детето й, ще ви избия като кучета.
— Трудничко ще ти бъде да се справиш.
— Аз пък си мисля, че мога да изляза сам срещу сто мъже, които не ги бива за нищо повече от това да нападат сама жена с дете под прикритието на нощта — отвърна Хен с нескрито презрение. — А сега се махай оттук, тъй като ми става зле, като те гледам.