— Това вече е второ нападение. Съгласи се, че не мога да тръгна спокойно и да я оставя сама. Горе може да се появи цяла армия и в града никой нищо да не усети.
— Ти усети.
— Това ми е работа.
— Само затова ли?
— Няма значение дали е само затова или не е — подразнен отвърна Хен. Изглежда госпожа Уърти се интересуваше повече за неговите мотиви, отколкото за живота на Лаура. — Тя те харесва повече от всички други.
— Ще сторя каквото мога. Винаги съм съжалявала за нея, но тя сякаш вижда само лошото в хората.
— Не знам. Просто искам тя и синът й да са в безопасност, докато се върна. Джорди ще бъде с тях. Казал съм му, ако нещо не е наред, да дойде при теб.
— Всички се учудват как така бързо успя да промениш това момче.
— Всеки можеше да го направи, стига да си беше дал труда.
— Често хората не знаят какво да правят, докато не се появи някой да им покаже.
Хен имаше чувство, че госпожа Уърти иска да разговаря с него за нещо друго, но реши, че сега не е моментът.
— Мисля си, че би могла да кажеш на госпожа Трескот да намине да я види.
— Съмнявам се, че двете се познават.
— Няма да е лошо да я заведеш на чай.
Госпожа Уърти се намръщи.
— Добре — каза тя и се усмихна на себе си, сякаш развеселена от някаква мисъл. — Чудя се какво общо има Рут Нортън с тази работа?
— Тя отправи поканата.
Грейс Уърти повдигна вежди.
— Е, ако Лаура успее да превземе тази крепост, всичко ще й тръгне по мед и масло.
— Добре. Сега да тръгвам, защото Питър Колинс ще раздрънка наляво и надясно, че го разтакавам, докато напълно го ограбят.
— Ако питаш мен, струва ми се, че вместо да се оплаква, господин Колинс щеше да направи по-добре, ако сам се справяше с проблемите си.
— Нали ми плащат за това.
— Не е лошо да си помислиш. Може да дойде ден, в който няма да си особено доволен от такава репутация.
— Какво искаш да кажеш?
— Мъжете с твоя занаят обикновено не се задържат дълго. Или биват убивани, или се отказват и си налягат парцалите.
— Имам чувството, че говориш не ти, а Лаура.
— Изглежда всички жени мислим горе-долу за едни и съши неща. А сега отивай да преследваш крадците и не прави нищо, за което би се срамувал да разкажеш на сина си след петнайсет-двайсет години.
— Не мисля, че някога ще имам синове.
— Много са мъжете, които мислят като теб, и все пак един ден ги имат.
Хен реши, че е много по-здравословно да се преследват крадци, отколкото да се спори с жени. Изглежда каквото и да стореше, те очакваха от него нещо друго. Беше пропуснал да каже на Хоуп, че освен всичко друго, идеалната за него жена ще трябва да го приеме такъв, какъвто е.
— Никак не ми е по сърце тая работа — оплака се Лаура на госпожа Уърти. — Ако не бях дала дума, щях да се върна в каньона.
— Не би го направила. Още повече, че в такъв случай и аз ще трябва да дойда с теб — усмихна се госпожа Уърти, — а докато стигна догоре такъв език ще изплезя, че дори няма да мога да заспя и ти ще трябва да стоиш и да ми правиш компания.
Лаура се усмихна, но малко насила. Въпреки, че беше обещала на Хен, беше почти готова да не удържи на думата си и да се върне в каньона. Ако не беше Адам, който умираше от удоволствие, че ще бъде заедно с Джорди, навярно наистина щеше да наруши обещанието си.
Дървената къща на шерифа се намираше през две врати от затвора. Имаше по три стаи горе и долу с пожълтяла от прах и мръсотия ламперия. Голото дюшеме скърцаше на всяка крачка. Нямаше нито една картина, нито едно перде, поради което къщата изглеждаше необитаема, въпреки мебелите в нея.
— Можеш да дойдеш вкъщи, ако не се чувстваш добре тук — предложи й госпожа Уърти, после огледа полупразната стая. — Наистина тук няма много неща, но мъжете са така — стига им едно легло и удобен стол. Освен това и градът не би похарчил излишни пари, освен ако не се види принуден да го стори.
Лаура наистина се чувстваше смутена, но това нямаше нищо общо с къщата и мебелите в нея. Причината беше, че се намираше в дома на Хен и имаше чувството, че той е тук заедно с нея. Знаеше, че в момента Хен беше на мили оттук, но това сякаш не й помагаше.
— Ако беше до това, тази къща е по-добра от моята — отвърна Лаура.
— С парите, които ще получаваш за водата, ще можеш да я подредиш по-добре.
— Сигурно.
Лаура нямаше желание да казва на госпожа Уърти, че възнамерява да пести парите, за да може един ден да напусне Сикамор.
— Надявам се, че към седем ще съм готова със закуската ви.
— Не, не мога да я приема… наистина не мога.
— Как така? Та ние имаме уговорка да готвим за шерифа и сега, след като него го няма, все някой трябва да изяде тази храна.