И отново напрегна воля, за да се отпусне, да забрави допира на чаршафите, който събуждаше в нея представата за пръсти, пробягващи по кожата й, да забрави за желанието, което с години беше тляло в нея, да забрави за болезненото желание, което само Хен можеше да успокои.
Наложи си да мисли за нещата, които й предстояха да върши на следващия ден. И когато образът на Хен се засилваше дотолкова, че изместваше всичко останало, тя започваше да говори на глас. Изреди всичките си задължения, след което започна да прехвърля през ума си дрехите, които трябваше да изпере, онези, които трябваше да извари, да колоса, после изреждаше хората, които не сваляха дрехите от гърба си, докато не залепнеха от мръсотия и онези, които ги обличаха веднъж и ги даваха за пране.
Постепенно се успокои и сънят я унесе. Когато мисълта за Хен заплашваше да наруши така трудно спечеления спокойствие, тя още по-ожесточено прехвърляше наум задълженията си за следващия ден. Малко по малко умората от деня и от почти безсънната предишна нощ надделя и тя потъна в неспокоен сън.
Хен обитаваше сънищата й също така пълно, както и будните й мисли.
Ейвъри Блекторн спря коня си пред конюшнята. Овъглените останки бяха разчистени и на мястото й вече израстваше нова дървена сграда. Седеше приведен върху седлото на нещастния си кон и целият беше потънал в прах. Никой не знаеше името му, но лицето му издаваше чертите на фамилията Блекторн и ако високата фигура и силно изразените му испански черти не бяха достатъчни, за да привлекат вниманието върху този факт, то очите със сигурност щяха да го сторят. Те бяха жълто-кафяви като на котка и силно контрастираха с тъмната кожа и черните му коси. Освен това излъчваха твърдост и жестокост — нещо, от което той често се възползваше. Сега обаче беше спуснал над тях периферията на шапката си, за да не бъде разпознат.
Беше дошъл в града, за да убие Хен Рандолф.
— Къде мога да си оставя коня? — попита той един от мъжете, които дялаха дървените трупи.
— Опитай на площада пред ковачницата — отвърна мъжът, без да го погледне. — Ще видиш едно оградено място.
— А къде е тоя ковач?
— Ей там — посочи му мъжът една от съседните сгради. — Оттук се чуват ударите на чука му.
Ейвъри слезе от коня и стигна пеша до ковачницата, където ковачът поправяше някаква каруца.
— Казаха ми, че можеш да подслониш коня ми — обърна Ейвъри към него.
Ковачът го погледна и отвърна:
— На Уилсън ще му трябва още време, докато довърши конюшнята, но ще трябва да говориш с него да подсигури сено.
Ейвъри вкара коня в ограденото място и започна да му сваля седлото.
— Кога е изгоряла конюшнята?
— Преди една седмица. Новата ще стане готова след два-три дни.
Ейвъри свали седлото и го остави до оградата.
— И как изгоря?
— Изглежда заради някой от ония кучи синове, които, като се напият, хич не гледат къде си хвърлят фасовете.
Ейвъри се промуши през оградата и излезе навън.
— Имали сте късмет, че е изгоряла само конюшнята — каза той и огледа дървените постройки наоколо. — Могъл е да изгори целият град.
— Затова сме решили да прокопаем канал от каньона дотук — отвърна ковачът. — Чакаме само да се върне шерифът и ще започнем.
Ейвъри се облегна на оградата.
— Чух, че си имате нов шериф.
— Тук никой шериф не се задържа за дълго.
Да, но както разбрах, тоя бил по-различен от другите.
Ковачът се замисли за момент.
— Изглежда, че си разбира от работата.
— И кога ще се върне?
— Не знам.
Ейвъри си сви цигара, запали я, дръпна дълбоко и задържа дима, преди да го издиша.
— Къде може да се хапне нещо?
— В ресторанта на Уърти. На всяка цена иди там. С този нов готвач, който си имат, човек не може да се вреди да си намери място.
— Благодаря — отвърна Ейвъри и се запъти надолу по улицата. Почти от пет години не беше виждал Сикамор Флетс. Градът се беше разраснал и това го наведе на някакви мисли. Може би тук можеше да се направи това-онова.
Лесно намери ресторанта. Невъзможно беше да не усети миризмата на топъл хляб и апетитния дъх на телешко месо. Ресторантът беше пълен.
Ейвъри се настани на единствената свободна маса.
— Ей сега ще ви взема поръчката — каза му жената, която се появи и събра чиниите от предишните клиенти на масата.
— Аз не бързам — успокои я той, но тя вече беше изчезнала.
— Днес имаме само ястие — каза тя, когато се върна.
— Тогава донеси ми от него.
След няколко минути яденето беше сервирано. Докато ядеше, Ейвъри огледа хората на околните маси.