— Така казва, но иска да убие някой Блекторн. — Какво момче ще бъдеш, ако помогнеш на един непознат да застреля чичовците ти?
Въпреки че Адам беше вдигнал упорито брадичка, Ейвъри виждаше, че е посял семената на съмнението в него. Беше доволен, че този ден е постигнал толкова.
Искам само да ми помогнеш да му попречим да нарани никой друг от чичовците ти. Ще го направиш ли?
Адам мълчеше.
Няма да си мъж, ако позволяваш на разни хора да посягат на семейството ти. Хората ще си помислят, че си пъзльо.
— Не съм пъзльо — извика Адам.
Знам, че не си. Никой Блекторн не е, но хората може и да не мислят така. Помисли за това, което ти казах. Утре пак ще поговорим.
— Ще кажа на мама.
Това е мъжка работа — каза Ейвъри, взирайки се изпитателно в Адам. — Само един глезльо би обсъждал мъжки работи с майка си.
— Не съм глезльо.
Ейвъри се усмихна.
— Помисли за това, което ти казах. Имаш добри ръце, с които можеш да усещаш коня. Някой ден ще станеш отличен ездач.
— Може да се каже, че беше доста тихо тия дни — каза Хорас Уърди на жена си. — Не обичам да се оплаквам от готвенето ти, но не можеш да се мериш с Тейлър.
— Не се засягам — каза Грейс. — Предпочитам всеки път да ни готви.
— Мислиш ли, че ще се върне?
— Не и преди брат му да си дойде.
— Мислиш ли, че ще има полза от него? Все пак той е просто готвач.
— Той не е просто готвач. Той е мъж, който умее да готви.
През целия ден Лаура успя да не мисли за Хен, но когато започна да пере дрехите му, това стана невъзможно, и всички мисли, които се опитваше да пропъди, всички чувства, които отричаше, всички надежди, които бе отхвърляла, я връхлитаха като прииждащи вълни. Тя усещаше всяка минута от тридневното отсъствие на Хен.
Това, че спеше всяка вечер в неговото легло, усилваше напрежението до такава степен, че мисълта за него изцяло я превземаше. Но след като в продължение на три дни се стараеше да мисли за всичко друго, но не и за Хен, най-накрая трябваше да си признае, че когато ставаше дума за него, здравият разум й изневеряваше.
Не можеше да избегне въпроса, който натрапчиво я преследваше. Значеше ли тя нещо за него, или той беше просто особено галантен шериф, чиято слабост бяха самотни вдовици и осиротели момчета. Здравият разум й казваше, че като й позволява да спи в дома му, той само изпълнява част от задълженията си. Но сърцето й отказваше да повярва на това. Тя самата не искаше да го повярва.
Щеше да й липсва, ако не се появеше отново. С нетърпение очакваше посещенията му. Е, може би не съвсем с нетърпение, защото те не бяха в точно определено време, но не можеше да не признае, че се вълнува и се радва, когато той все пак идваше.
Беше й страшно трудно да признае това пред себе си. Това бе противно на всичките й желания. Но трябваше да бъде откровена. Нямаше значение що за човек беше, тя го харесваше повече от всеки мъж, който бе срещала.
Започна по-енергично да търка ризата, изцеди я, сложи я във водата за изплакване и взе друга.
Усмихна се вътрешно. Хен си беше суетен, поне според стандартите на Сикамор Флетс. Беше толкова висок и строен. Яркият контраст между черното и бялото, в което се обличаше създаваше поразяващо впечатление, особено в такъв душен и прашен град като Сикамор Флетс. Всеки ден обличаше чиста риза, която носеше с тясна вратовръзка, тъмна жилетка и черни панталони. Обличаше всичко само по веднъж. Лаура се чудеше дали всички богаташи от Вирджиния са толкова екстравагантни.
Все по-трудно беше да мисли за него като за стрелец. Дори се чудеше дали беше такъв добър стрелец, за какъвто го смятаха всички. Надяваше се да не е. Но ако не е, значи се намираше в смъртна опасност. Всеки път, когато в радиус от сто мили наоколо изчезваше животно, Блекторнови като че ли бяха замесени. Те бяха убийци.
Адам дотича в двора.
— Шерифът се върна — извика той. — Хванал е двама конекрадци.
Лаура изцеди ризата, пусна я в чистата вода и се втурна след Адам, като бършеше ръце в престилката си.
Глава четиринадесета
Гъмжащите от народ улици придаваха на града празничен вид. На всеки му се искаше да види кого води. Жените, приключили с пазаруването, момчетата и мъж зарязали работата си, се мотаеха насам-натам да разменят някоя клюка. Лаура успя да зърне Адам и Джорди, преди побегнат нанякъде. Толкова му бе отпуснала юздите напоследък, че вече не можеше да очаква той да стои до полата й.
— Много хора сякаш имат причина да са тук — отбеляза Грейс Уърди.
Лаура стреснато се обърна. Улисана в очакване да види Хен, не бе забелязала приближаването на Грейс.
— Надявам се това да сложи край на кражбите.