— Поне аз не съм видяла, но бъди сигурен, че има хора, които са по-прозорливи. Този човек не е дошъл току-тъй.
— Не е. Особено ако е от Блекторнови — съгласи се Хен. И добави — Ще се наложи да проуча по-отблизо тая работа.
— Май ще трябва, ако искаш да запазиш главата на раменете си и онова малко момче да остане при майка си.
— Смяташ ли, че иска да вземе Адам?
— Ами не виждам никаква причина този Блекторн да е различен от останалите.
— Да, видях Ейвъри — каза ковачът, докато поправяше един ремък на хамут и допълни. — Остави коня си за малко тук.
— Накъде хвана?
— Търсеше работа. Казах му да попита Фил Бекър. На него винаги му трябва помощ.
— Качвал ли се е някой друг от Блекторнови на дилижанса ти? — обърна се Хен към кочияша Сам Овъртън, който не сваляше очи от ковача.
— Няколко пъти, но не съм обръщал особено внимание.
— Ще бъда благодарен и на двама ви, ако си отваряте малко повече очите, когато наоколо се навъртат непознати — каза Хен.
— Неприятности ли очаквате, шерифе?
— Надявам се да няма, но все пак трябва да съм подготвен за всичко.
— Преди да започнем, искам всички да са наясно с правилата. Ако не ги спазвате, няма да можем да направим канала — каза Хен.
— Много ли са важни тези правила? — поинтересува се някой.
— Не са, ако не ги нарушавате — отвърна Хен. Конюшнята беше побрала около двайсетина души. Бяха натоварили няколко коли със суров дървен материал от камарата, натрупана зад конюшнята през последните дни. Въоръжени с триони, чукове и пирони, те имаха готовност да започнат изграждането на канала, чрез който щяха да получават вода от Сикамор Кениън.
— Колко време ще трае тая работа? — обади се един мъж — Защото си имам и собствена за вършене.
— Месеци — отговори друг и продължи; — Тоя проклет каньон е поне на около половин миля оттук.
— Ще имаме нужда от огромно количество дървен материал.
— Това ще ни струва цяло състояние.
— Не чак толкова, колкото би ни струвало да построим наново града — отбеляза Хен — Време е да тръгваме. И запомнете — никой да не се приближава до входа на каньона.
Лаура наблюдаваше със смесени чувства върволицата хора, приближаващи каньона. Беше доволна, че строителната работа най-после потръгна. Колкото по-бързо свършеха, толкова по-скоро щяха да имат вода и тя щеше да си получи парите.
С наслада предвкусваше удоволствието от настъпването на този ден. Толкова дълго се бе чувствала беззащитна и отчаяна, че възможността да има свободата да прави това, което желае, и да ходи там, където си иска, изглеждаше прекалено красива, за да е истина. Не знаеше нищо за света около нея. Мечтите й бяха нереални, но затова пък толкова хубави, защото там не я разпитваха за брака й и не гледаха сина й с предубеждение. Тя и Адам бяха просто като всички останали.
Присъствието на мъже в убежището й я притесни, най-вече това на Хен. Но въпреки всичко тя се радваше да го вижда наоколо. Беше се отказала да се преструва, че не го харесва и че не мисли за него почти през цялото време. Спря да си повтаря, че се надява той да не се интересува от нея и, че е много лош пример за Адам. И вече не се залъгваше, че се влюбва.
Но и не беше толкова глупава да си мисли, че той я обича.
Адам дотърча. Лаура го сграбчи за яката и му каза:
— Трябва да се връщаш на работа. Чакат ни още много дрехи.
— Не мога ли да погледам?
— Видя достатъчно. Като свършиш работата, можеш да яздиш коня си с Джорди.
— Добре.
Много бързо отстъпи. Нещо го тревожеше и тя не знаеше какво е. Може и да си въобразяваше, но той понякога изглеждаше толкова самотен и затворен в себе си, сякаш се мъчеше да разгадае нещо. Точно такъв бе и сегашният му вид.
— Според теб татко би ли искал да помагам на братята му срещу шерифа? — попита Адам.
Въпросът бе толкова неочакван, че Лаура не знаеше — И как да реагира. Какво, за бога, го е накарало да мисли за такива неща?
— Баща ти не беше като братята си.
— Дали не би искал да им помогна?
— Грешно е да се помага на някого, пък бил той и от семейството ти, ако това наранява други хора.
Лаура с облекчение видя, че думите й са задоволили любопитството на Адам. Лицето му грейна и той се затича.
— Няма да ми отнеме и минута да напълня количките — извика той, докато слизаше към реката — Ще съм готов, преди да успеете да закарате и една от тях до каньона.
Лаура се засмя. Настроението й се беше подобрило.
Хен забеляза Адам да наднича между чинарите и му извика:
— Не искаш ли да слезеш долу да гледаш? — Момчето цяла сутрин не се мярна наоколо и това го караше да се чуди.
Адам поклати глава: