Това чувство й харесваше. Можеше да е груб, арогантен, да не зачита желанията й, така както и да е мил и загрижен. Тревожеше се за нея и за начина, по който останалите не отнасяха с нея. Тревожеше се за безопасността й. Това чувство й харесваше толкова много, че тя дори го ревнуваше от Адам за времето, което прекарват заедно, и за вниманието, с което обгръщаше сина й. Но за това, че Хен прекарваше времето си с други хора, можеше да вини единствено себе си. Тя го отблъскваше всеки път, когато той се приближи.
Взе една рокля и я натопи в горещата сапунена вода. Докато дрехата се намокри и стана толкова тежка, че трудно можеше да се повдигне, тя взе решение повече да не го отблъсква. Щеше да позволява на Адам да ходи до Сикамор Флетс, за да вижда Хен винаги, когато пожелае. Искаше синът й да прилича колкото се може повече на този невероятен мъж.
Наблюдаваше с изненада как канала бавно започни да се оформя. Макар че беше стрелец, Хен очевидно знаеше да борави с чука толкова добре, колкото и с пистолета. Тя се надяваше, че ще знае как да спечели и сърцето й. Страхуваше се, че то ще остане завинаги негово.
Когато пристигна на следващия ден, Хен се изненада като не намери нито Лаура, нито Адам в къщата. Сигурно са свършили работата си и са тръгнали заедно. Надаваше се да не са стигнали далече. Той се запъти към ливадата. Не смяташе да се връща долу, при работещите мъже. Работата по канала бързо напредваше. Все още бяха на голямо разстояние от града, но минеха ли веднъж скалистата местност, на практика щяха да го прокарват по самата земя.
Приближавайки до ливадата, Хен видя Адам да язди Санди. Той се гордееше, че момчето толкова напредва. Трябваше да се вгледа малко по-внимателно, за да забележи Лаура. Бе намерила една вдлъбнатина в скалата, наподобяваща малка пещера, която я скриваше от слънчевите лъчи и същевременно й откриваше гледка към цялата ливада.
— Имаш ли нещо против да дойда при теб? — извика той, изкачвайки се по пръснатите камъни, водещи до пещерата.
— Ами, ако смяташ, че мъжете могат да се справят без теб…
— Те предпочитат да работят без мен — отбеляза Хен стъпвайки на скалата, образуваща пода на пещерата и добави: — За тях все още съм чужд човек.
— Ела, тук има още храна. Гладен ли си?
Лаура бе постлала едно одеяло на твърдата, студена скала. Тя извади парче хляб и студено месо от една малка кошница и му ги предложи.
— Не, благодаря. Хоуп вече се постара да напълнея.
— Но не го е постигнала.
Лаура извърна очи, но Хен успя да забележи онова нещо в тях, което накара сърцето му да подскочи от вълнение. Гневът, презрението, неодобрението, възмущението, раздразнението, враждебността и каквото и да е друго, показващо желание той да я остави на мира, се беше стопило. Вместо това в погледа й се четеше такъв копнеж, такава нужда и голямо желание, че Хен не знаеше дали да вярва на очите си. Никога не я бе смятал за студена жена, но до този момент бе получавал само хладината на отказа й.
Така и не разбра защо никой мъж не е дошъл да завладее сърцето й. Тя бе красива жена. Черните й коси и блестяха, кестенявите й очи ярко контрастираха на гладката, бяла кожа. Не е възможно никой да не е жадувал да погали нежно лицето и да прокара пръсти през пищните, гладки коси. Не е възможно да не е съществувал поне един мъж, жадуващ да потъне в дълбините на тези очи. Трябва да е имало поне един, който е могъл да прецени, че Лаура е жена, нуждаеща се от най-нежни грижи.
Хен се отпусна на скалата до нея. Тя се бе втренчила в Адам и не се отдръпна. Той усети напрежението в него изведнъж да се засилва и една болезнена топлина бавно да се разлива по тялото му. Не я бе докосвал от онзи първи ден. Лаура се извърна към него и попита:
— Къде си бил, преди да дойдеш тук? Ти не си част от това място. Готова съм да се закълна, че никога преди не си бил шериф.
Изражението на лицето й с нищо не издаваше онова, което може би чувстваше. Дори очите й бяха непроницаеми.
— Толкова ли съм калпав?
— Не, просто си различен от шерифите, които сме имали. Известен си като убиец, но не си убил никого. С хората се държиш нетактично, дори грубо, а пък си приютил в дома си Джорди. Всеки в този град знае, че не пиеш и не си нито комарджия, нито развратник.
— Толкова ли е важно да разбереш какъв човек съм?
Защо ли й трябваше да задава този въпрос? Докато не се интересува от това, какво мислят хората, може да управлява живота си. И въпреки, че се почувства като човек, стъпил на твърда почва, която в най-скоро време е възможно да превърне в плаващи пясъци, не можеше да си вземе думите назад.
— Важно е.