Той въздъхна и заразказва:
— Родом съм от Вирджиния, но се преместихме в Тексас, когато бях на единайсет. През последните дванайсет години ходих на толкова много места, че вече едва ли мога да кажа откъде съм.
— Това ли е всичко?
— Интересуваш се как започнах да стрелям ли?
Нямаше нужда да се изчервява, да кима с глава или пък да показва, че е смутена. На него му беше ясно какво я интересува.
— Неочаквано хванах двама конекрадци, точно когато се опитваха да обесят брат ми. Почти бяха затегнали въжето около шията му. Разполагах с броени секунди, за да реша.
— А после защо не престана?
— Хората ламтяха за онова, което имахме и бяха готови на всичко, за да ни го вземат. Някой трябваше да защити семейството. Жребият се падна на мен.
— Значи имаш семейство?
Чудно му бе, че всички се изненадваха, когато научеха, че има семейство.
— Имам шестима братя.
— А сестри? Предполагам, че затова не харесваш жените.
Да беше го ударила, нямаше да е така учуден, както на това, което чу.
— Не е вярно, че не харесвам жените.
— Какво срамно има в това? Много мъже не харесват жените.
Той понечи да се оправдае, да опровергае обвинението, но замълча. Не бе истина това, че не харесва жените. Просто живота го бе научил да не им вярва.
— Майка ми бе обсебена единствено от мисълта за баща ми и бе сляпа за всички останали. Когато той я напусна тя умря. Монти и аз бяхме на тринайсет, а Тайлър и Зак много по-малки от нас. Никога не можах да й го простя.
С никого не бе говорил за това. Дори и пред себе си си беше го признавал. И все пак, въпреки срама от тези си мисли, изпита облекчение. Мразеше я за това, че не ги бе обичала достатъчно, за да намери сили да продължи да живее заради тях, ако не за себе си, и си го изкарваше на всяка жена, която се изпречваше на пътя му. С Роуз нещата стояха другояче, но и тя не успя да изкорени гнева му и да го научи да обича.
— Не всички жени са такива — прошепна Лаура.
— Знам.
Искаше му се Лаура да разбере, че той не желае жените да са такива, каквито бяха. Просто той си беше такъв и не можеше да направи нищо против това.
Глава петнадесета
— За теб това няма ли значение? — попита Лаура.
— Може би има — отвърна Хен.
Беше се облегнала на ръката си. Тя бе само на сантиметри от неговата. С върха на пръста си той проследи извивката на една веничка. Тя подскочи.
— Защо го направи?
— Кое? — зае тя веднага отбранителна позиция.
— Защо подскочи така?
— Изненада ме. Досега не си ме докосвал.
— Ти не си ми позволявала.
Лаура се стресна и се отдръпна от него. Хен се протегна и взе ръката й. Стана й страшно неудобно. Отчаяно искаше да я дръпне обратно, но нямаше начин да го направи, без да бъде неучтива.
— Страхуваш ли се от мен? — попита я Хен.
— Не.
— Не изглежда така.
— Предполагам, че е защото не обичам много да ме докосват.
Когато го бе поканила да седне при нея, въобще не й бе хрумнало, че разговорът ще стане толкова личен, нито, че ще обсъждат такива болезнени въпроси. Вероятно тя беше виновна. Първа подхвана тази тема.
Но докато седеше там и Хен държеше ръката й с очакване, разбра, че наистина малко се страхува от него, както от всички мъже. Дълбоко в себе си се опасяваше, че той ще е или като втория й баща или като Карлин. Дръпна ръката си и се премести.
— Ти каза, че вече не мислиш за мен като за убиец.
— Така е.
— Тогава защо се страхуваш, когато те докосвам?
— Не е вярно.
— Тогава не бягай.
Той се приближи и погали ръцете й. Лаура не помръдна, опитвайки се да разгадае чувствата, които я връхлетяха. Усещаше как при допира му я побиват студени тръпки. Това лесно можеше да се определи. Същата студенина изпита и когато Карлин я удари за първи път. В нея се появи същото желание да избяга далече, както когато вторият й баща започна да пие.
Но заедно с това почувства онази позната топлина както в деня, в който Хен се погрижи за раните й. Докосването му бе така леко и приятно. То я успокояваше и й иди ваше увереност. Беше толкова нежно, сякаш върховете на пръстите му бяха покрити с коприна. Докосването на Карлин бе грубо. Когато я докосваше, усещаше и една вълнуваща тръпка, която се разпространяваше по цялото й тяло. Сега отново я почувства вътре в себе си и й се прииска да бъде по-близо до Хен, да го докосва и той да я милва.
— Какво има? — попита Хен.
— Нищо.
— Кой те е удрял?
Самият въпрос не я порази толкова, колкото това, че той беше проникнал зад защитната стена, която бе издигнала около себе си. Гласът му звучеше така приятно и успокояващо. Той сякаш я освобождаваше от натрупаното в продължение на десет години негодувание, от потискания гняв и от сковаващия страх, които всъщност я правеха затворничка в собствения й каньон.