Съпротивителните сили я напуснаха. Искаше й се да му каже. Имаше нужда от някого, с когото да го сподели. Тази тайна се бе оказала твърде голямо бреме, което й бе тежало много дълго. Гневът в нея се разтапяше. Трябваше напълно да се освободи от него.
— Вторият ми баща ме биеше — каза тя.
Отдръпна се от него. Започна нервно да търка ръце. Хен ги взе в своите. Почувства спокойствието му бавно да я завладява.
— Той често се напиваше. Научих се да се крия. Когато пораснех, щях да напусна този дом. Спях, където намерех докато изтрезнее.
— А какво се е случило с твоя баща?
— Убили го, когато съм била петгодишна. Майка ми трябвало да се омъжи за някого. Избрала втория ми баща.
— Какво стана с нея?
— Почина, когато бях на девет.
Тя си припомни как през всички онези години очакваше втория й баща да се прибере вкъщи, а после се страхуваше.
— Омъжих се за Карлин само за да се махна от него — с мъка промълви тя, очаквайки Хен да каже нещо, но той продължаваше да седи мълчаливо, хванал ръцете й в своите, излъчващ спокойствие.
— Бях на шестнайсет, а той на двайсет и две. Бе толкова красив и забавен. Яздеше хубав кон с посребрено седло и бе вечно усмихнат. Когато започна да ухажва мен, вместо по-големите момичета, направо си изгубих ума. А когато каза на втория ми баща, че ще го убие, ако ме докосне отново, бях готова да го последвам до края на света.
Тя почти го бе направила. Никога нямаше да забрави как яздеха от едно място до друго в търсене на развлечения.
— Напиваше се и когато се оплаквах ме удряше. Накрая, когато вече не исках да яздя с него, ме остави заради една по-голяма жена. Няколко седмици по-късно го убиха, докато се опитвал да открадне някакъв много скъп бик от едно мексиканско ранчо.
Усети как той стисна по-силно ръцете й.
— Едва два месеца по-късно разбрах, че съм бременна, и баща ми ме изхвърли от къщи. Оттогава не съм го виждала.
В очите й напираха горещи сълзи. Не плачеше заради това, че тези двама мъже я бяха изоставили, а заради самата себе си, за изгубените години, за мечтите, които отдавна беше погребала. Тя подсмръкна и погледна Хен.
— Карлин се ожени за мен.
Лаура не знаеше защо толкова държи Хен да й вярва. Дири не знаеше защо се опитва да го накара. Как очакваше един непознат да й повярва, след като собственият й втори баща не го направи.
— Сигурен съм, че е така — каза Хен.
— Никой не ми вярва. Дори и неговото семейство. Защо ти да го правиш?
— Само веднъж съм те чувал да лъжеш и то беше, за да предпазиш Адам.
Лаура трябваше да отдръпне ръката си, за да изтрие реките, които рукнаха като порой от очите й. Съмнителната й сватба бе преграда, която я отделяше от хората в града. Нямаше да позволи на никого да нарича Адам копеле. Нито пък да се отнасят с нея като към проститутка. Това, че Хен й вярва, значеше за нея много повече отколкото благосклонността, с която биха могли да се отнасят към нея. Точно затова искаше да му обясни. Искаше той да знае и да я разбере.
— Казах на Карлин, че няма да се любя с него, преди да се оженим. Не знам къде точно се намирахме. Бяхме яздили цял ден и пристигнахме по тъмно. Той намери един свещеник, който си изкарваше прехраната като фермер. Съпругата и зет му ни станаха свидетели. След това се опитах да ги открия, но не успях.
— Не се тревожи за това — посъветва я Хен.
— Не мога да престана. Ти не знаеш какво означава да си отхвърлен от обществото. Докато не повярват, че съм омъжена, хората няма да приемат Адам.
— Аз цял живот съм бил отритнат от обществото.
— Но имаш семейство, братя…
— Човек може да бъде точно толкова самотен в собственото си семейство, както и в чужд град.
Хен се приближи до Лаура. Тя не се дръпна, когато той я прегърна.
— Няма нужда да се бориш срещу всички. Обърни внимание само на онова, което ще те направи щастлива.
— Не е толкова лесно.
— Не съм казал, че е. Някак си това, което е справедливо, често се оказва най-трудно. Не можеш да промениш нещата, затова най-добре е да не се тревожиш. Ти си чудесна жена. Отгледала си чудесно момче. Издържала си и двама ви през всичките тези години без ничия помощ. Дори си успяла да станеш собственичка на каньон. Не познавам друга жени, която може да се похвали със същото.
Думите му бяха като балсам за душата й. Толкова дълго се беше борила да накара хората да й засвидетелстват уважението, което заслужава, че готовността на Хен да покаже нещо повече й се струваше направо прекрасна. Лаура почувства приятна топлина да се разлива по тялото й и да я изпълва с щастие. За първи път от толкова години се чувстваше като нормално човешко същество. Въпреки че беше бедна, се смяташе за равна на всяка друга жена в Сикамор Флекс. Те може и да не й вярваха, но Хен й вярваше.