И все пак това не беше достатъчно. Тя искаше нещо повече. Имаше нужда от повече. Толкова дълго време бе стояла настрани от всички, че не бе разбрала колко уязвима щеше да се окаже накрая, когато преградата падне. Имаше нужда от силата на Хен, за да й помогне, когато болката се появи.
Но той не й предложи нищо. Трябваше да се справи сама. Но дали щеше да издържи? С всички сили се опитвани да задържи напиращите сълзи, но не можа и мълчаливо заплака.
— Съжалявам — каза тя, триейки със салфетка страните си. — Никога не плача.
Хен взе салфетката от ръката й и изтри сълзите.
— Може би затова плачеш сега. Тя се вгледа втренчено в него:
— Как можеш да разбираш толкова добре всичко и…
— И да си убиец — довърши той вместо нея.
Тя извърна очи, за да не отговори с думи, от които я хващаше срам още като си ги помислеше.
— Не харесваш ли хората? — попита го тя.
— Харесвам теб и Адам.
Лаура забрави за останалите.
— И Адам те харесва — каза тя.
— А ти?
Не можеше да срещне погледа му. Страхуваше се да не открие същата празнота, която виждаше преди. Как може да се интересува от тях с Адам и да ги гледа с празен поглед?
— Все още ли те е страх от мен?
— Не, вече не. Може би никога не съм се страхувала. Но не те познавах много в началото.
— А сега познаваш ли ме?
Тя се извърна и го погледна. Погледът му бе по-мек. Не можеше да определи точно онова, което излъчваше той, но вече не беше безизразен.
— Не — прошепна тя. — Въобще не те познавам.
— А искаш ли?
— Адам би желал.
— Попитах дали ти искаш — каза той като я хвана за брадичката и повдигна лицето й, докато погледите им се срещнаха.
— Да — отвърна Лаура.
Изненада се колко беше трудно да произнесе една-единствена думичка. Сякаш способността й да се обясни в любов бе стояла дълго време затворена в някакъв шкаф и сега трябваше да изважда всяка дума от него и да я изтрива от праха.
— Няма да ме отпращаш, ако идвам да виждам теб и Адам, нали?
— Няма.
Никога вече нямаше да го отпрати. Той бе разрушил и последните останки от нейната съпротива. Заедно с тях се бе срутила и защитната стена, зад която бе успяла толкова дълго да остане сама. Имаше нужда от силата му. Не бе сигурна, че може да оцелее без нея. Беше влюбена в него.
Тази мисъл би трябвало да я изненада, но напротив — изглеждаше толкова естествена.
Устните му леко докоснаха нейните. Ефектът беше поразителен. Допирът бе дори прекалено нежен, за да го усети. И най-страстните целувки на Карлин не бяха я разтърсвали така дълбоко.
— Казвали ли са ти някога, че си красива? — попита той и отново я целуна.
— Беше много отдавна.
Трябва да са ти го казвали. Дори и Хоуп смята, че ти най-прекрасната жена в този град. — Лаура не разбираше как може да я смята за по-хубава от Миранда Трескот, но не изпитваше ни най-малко желание да спори с него по този въпрос. — Помислих го веднага щом те срещнах онзи първи ден.
— Много ясно си спомням. Ти каза, че не изглеждам особено добре.
— Пак беше красива.
Лаура се страхуваше, че ще се разтопи. Той може и да беше студен и безсърдечен с останалите, но знаеше какво да й каже.
— Наистина ли го мислеше? Наистина ли ти харесах и тогава?
— Хареса ми начинът, по който се справи с Деймиън, как стана, след като те удари. Но мисля, че онова, което най-много ми хареса, бе начина, по който ме гледаше — Хен тихо се засмя. — Знаех, че ако направя една погрешна стъпки и върху мен ще се нахвърлиш така яростно, както върху него.
— Харесваш ли избухливите хора? — попита тя.
— Ако си такава, предполагам че да.
— Но те могат лесно да те наранят.
— И тримата ми братя имат сприхави жени, а никога не са били по-щастливи. Може би те знаят нещо, което не ми е известно.
Лаура вече бе привикнала с докосването на Хен, с неговата деликатност и нежното му разбиране. Но не бе подготвена, когато той я сграбчи в прегръдките си и я целуна. Това не беше предишната лека и нерешителна целувка. Тази беше жадна, страстна и гореща. Почувства се отмаляла. Заедно с това усети в нея да се надига огромна вълна на шеметна радост и недоверие, на сладостно очакване и още нещо, кости не можеше да определи. Каквото и да беше то, не я интересуваше.
Обви ръце около Хен и се отпусна в прегръдките му. Когато се намираше в тях, беше невъзможно да мисли за настоящето или за това дали е разумно. Мислеше, че е погребала всички мечти заедно с Карлин, но Хен ги съживи. Сега те дори бяха по-истински и много по-смели. Това че се намира в обятията му не бе сбъдването на отдавнашна мечта, а началото на една нова.