— Махни си ръцете от мама!
Протестният вик на Адам дойде като студен душ, като рязко върна Лаура към действителността. Адам дърпа Хен и го удряше по ръката, за да го накара да пусне майка му.
Лаура се отдели от Хен.
— Всичко е наред — каза тя и вдигна момчето на ръце. — Той не ме е наранил.
— Махай се. Не те харесвам — каза Адам.
Лаура се изчерви от неудобство.
— Адам, ти не говориш сериозно. Извини се на шерифа.
— Сериозно говоря — настояваше момчето. — Искам да се махне.
— Добре — каза Хен и отстъпи на няколко крачки от Лаура. — Сега ще си ида, но пак ще се върна. Още не съм те научил да яздиш.
— Не искам повече да ме учиш — извика Адам.
— Не знам какво му става — каза Лаура. — Никога не е бил такъв — добави тя и усети как страните й пламнаха. — Сигурно мисли, че си ми причинил болка. Никога не е виждал някой да ме целува.
— Или може би ревнува.
— Предполагам, че е точно това — с несигурност отвърна тя, надявайки се, че едно толкова просто нещо ще обясни смайващата промяна в сина й. Адам се покачи в скута й и обви ръце около врата й сякаш за да я предпази от Хен.
— Може ли да дойда утре? — попита Хен.
— Да — отвърна тя.
— Може би ще си размислил — обърна се той към Адам и му се усмихна, но момчето не отговори.
— Не разбирам защо… — започна Лаура.
— Не се тревожи за това — каза Хен, като се изправи на крака. — Утре ще дойда да ти кажа как вървят нещата. — Замълча и добави. — А онова за онзи първи ден е истина.
Лаура се загледа смаяна след него, докато вървеше през ливадата и после надолу по пътя. Откакто бе дошъл, беше минал само около половин час, но тук нищо не бе както преди. Толкова неща, които й се струваха невъзможни се бяха превърнали в красиви и светли надежди. Толкова прегради бяха изчезнали, сякаш никога не са съществували. За първи път от деня, в който умря баща й бъдещето не я плашеше. Докато го имаше Хен, тя щеше да бъде в безопасност.
Усети как Адам бавно отдръпва ръцете си, за да се махне от нея.
— А сега, млади момко, се надявам да ми кажеш защо се държа толкова лошо с човек, който не ти е сторил нищо, освен това, че се отнася изключително любезно към теб от мига, в който те видя.
За нейна изненада Адам избухна в плач, обърна се и избяга. Тя остана озадачена и се замисли за странните промени, които се извършваха в живота й.
Хен не бе успял да овладее чувствата си пред Лаура, както му се искаше.
Знаеше, че нещо го влече към нея, но силата на това привличане го бе изненадала. Никога не беше мислил, че ще я целуне, а в мига, в който устните им се сляха, му се стори, че цял живот е чакал точно това. Жените, които бе целувал се брояха на пръстите на едната му ръка. Но с никоя от тях нямаше желание да опита отново.
С Лаура обаче беше съвсем различно. Изпитваше непреодолимо желание пак да я погали. Искаше му се да я държи в прегръдките си, дори и да не му позволеше да направи нещо повече. Това го успокояваше и укротяваше дълбоки стаения в душата му гняв. Някак си празнотата, която го изпълваше, вече не бе толкова огромна, нито болката така силна, както преди.
Тази болка беше странна работа. Винаги я бе усещал, а мислеше, че всички мъже се чувстват като него, някак празни и отделени от останалите. Той смяташе, че това е едно от условията, за да могат да се оправят сами, без да бъдат зависими от другите хора.
Сега знаеше, че нещата не стояха така. Душата му би опустошена и празна като пустиня. Лаура и синът й бяха донесли със себе си малко влага, зеленина и грижите, необходими за поникването на един нов живот. Усещането беше приятно.
Той не беше сигурен дали това ще му е достатъчно, но и не знаеше какво повече да иска и колко още ще се осмели да пожелае. Преди да реши, щеше да съсредоточи вниманието си върху безопасността на Лаура. Трябва да я убеди да се премести в друг град, когато приключи с работата си тук и трябва да я накара на всяка цена да се махне от Сикамор Флетс. Има толкова много други градове. Няма да й бъде кой знае колко трудно да си намери работа някъде. Тя, разбира се, трябва да си намери съпруг и да се омъжи отново.
Но това решение, което признаваше за идеално, сякаш не го удовлетворяваше. Как можеше да бъде сигурен, че мъжът й ще се отнася с нея както подобава?
Той трябваше да внимава кой ухажва Лаура, но трябваше да мине дълго време. Тя бе хубава жена. Ако се облечеше в подходящи дрехи, щеше да стане ослепителна. Не виждаше защо да се задоволява с прост фермер. Ако я заведеше в Сан Антонио или пък в Остин, можеше да си намери богат съпруг. Но чувството му на удовлетворение бе краткотрайно. Когато пристигна в града, Джорди го забеляза. Докато момчето тичаше към него широко усмихнато, Хен си спомни промяната, настъпила у Адам. Не можеше да я разбере. Очевидно нещо бе станало, но какво? Навярно Джорди знае.